Слово на Валери Петров при откриването на изложбата "Поета на усмивката"
в НБКМ (документален запис 27.5.2004 г.)
Спомените ми за Лъчезар Станчев датират от моето юношество и неговата младост. В София съществуваха по това време два ученически литературни кръжока...[…] Тука бяха познатите ни имена и това на Александър Вутимски (Сашо Вутов по наше време) и другият Александър - Александър Геров, на двамата Богомиловци - Богомил Райнов и Богомил Нонев, на Емил Манов, на момичетата (тогава с черни ученически престилки и бели якички) Невена Стефанова, Блага Димитрова, Весела Василева...[…] Всичките тези млади хора бяха тогава с марксически настроения с леви идеи и разбира се към първите им образци от нашата литература редом с Багряна, с Далчев, с Разцветников и още неколцина наред с тях, бяха главно поетите и белетристите на левия литературен фронт. Сред тези поети беше и Лъчезар.
Помня, че много го обичахме. Тогава последната негова книга, която ние четяхме беше “Хора по стрехите”. Още си спомням корицата й нарисувана от Борис Ангелушев. Помня един млад строителен работник с тесла в ръцете. И не само това помня, а помня още, новия за нас и особено очарователен освободен стих, тук-таме с някоя рима, начупения ритъм на неговите стихове от това време. 
Спомням си още финала на едно негово стихотворение, което много се носеше от ръка на ръка сред нас младите, което се отнасяше до хотел “Комерсиал”, някъде зад банята в тези квартали по това време, на нощния живот, на локалите, на проститутките. Помня, че то завършваше така (мисля че го помнех до скоро):
Ще дойде ли поток от светлина,
широк и мощен,
за да измие
и теб “Комерсиал”,
и тая улица от мрак и кал!
Помня, че наизуст знаехме неговите неща и всички се влияехме. А пък най-много Сашо Вутимски. Той беше се изхитрил и беше се запознал с поета и с това се издигаше над всички нас, които мечтаехме за същото. И това се отрази и най-много на неговата поезия, в която когато се вглеждаме, ние които помним, виждаме до ден днешен влиянието на лъчезар-станчевия стих, както казах разкрепостен и не само в неговата ритмика, но и в идеите на поета.
Следващият ми спомен е вече от много по-късна дата, и то вече не толкова за поета, колкото за човека. Той беше човек с много мек, бих каза благ характер, добре възпитан и великодушен, и благороден, и аз си спомням веднъж ми предложи едно стихотворение на Елюар за превод. Мъчих се порядъчно, измъчих се над този превод и това сигурно пролича у него, защото той не се получи някак си. Но Лъчезар, който беше съставител на антология или на цяла книга от преводи на Пол Елюар, той взе моя превод, каза ми думи на благодарност. Не се съмнявам, че зоркото му око и тънкият му вкус са видели несполуката на преводача. Още си спомням, че той не ми каза абсолютно нищо и публикува този превод. Такъв човек беше той – благ, великодушен.[…]