Д-р Милко Ралчев
КРИТИКА НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ЛИРИКА
София, 1934

Глава тринадесета

НАЙ-МЛАДИТЕ

Това поколение, съ което вече въ цялата си книга се занимавахме, свършва съ една група най-млади поети, които завършват благополучно картината на младата генерация. Това са поети под тридесетте години, които могат да влязат въ тази група, не толкова поради възрастта си, колкото поради темперамента на своята поезия. Въ тази най-млада лирика съществува един темперамент, различен на тоя отъ поколението, което ги предшествува, — една аспирация къмъ освобождаване отъ конвенционалните форми на поезията на символизма и на другите видове поезия, чиято форма вече остана съвсем конвенционална. Преди всичко, тяхната метрическа форма се отличава съ стремеж към създаване на една метрика, която вече се стреми да запази класическата традиция въ поезията. Това поколение е интересно именно съ стремежа си към създаване на една поезия, която търси опростяване на формата, реализиране на един израз, който да бъде въплъщение на едно индивидуално чувство, което създава производство, съвсем различно отъ това на останалото поколение.

Между това поколение най-млади, можем да набележим три имена: Славчо Красински, Лъчезаръ Станчевъ и Димитъръ Гундовъ.

94 НОВАТА БЪЛГАРСКА ЛИРИКА
Славчо Красински*) принадлежи на групата отъ списание „Златорогъ", вървящ по пътя на другите трима поети, които отъ пролетарската ли­рика минаха към буржоазната Красински е за почнал своята кариера въ списанието „Новисъ" на Ламаръ, където е издал и една книга стихове, под заглавие „Изстрелъ" — революционни пе сни, които на времето си бяха оценени само отъ пролетарската публика. Втората книга на Красин ски, излязла през 1933 година, която носи над слов „Пролетен гост" е характерна съ своя бохемски тон, до известна степен. близък до Рембо и до Есенинъ, тонъ на места духовит, на места дързък, но въ по-голямата си част санти ментален. Въ поезията на Славчо Красински има светлина и самонадеяност, изобретателност и духовитост. образите му, най-пикантните и най-духовитите, напомнят много тия на Рембо и Есенин, и, изобщо, образите на една бохемска поезия, която съществува у всички народи и въ всички времена. Въ края на краищата, тя не е нещо ново и не ни говори за никакво голямо вдъхновение. Забележителното у Красински е голямата импровизаторска дарба, която изобилствува съ приумици и хрумвания, сами по себе си забавителни и интересни. Ала тая импровизаторска дарба на много места му пречи да се задълбочи и да се унесе въ лиризма на поезията си. Впрочем, тази страна отъ таланта му е съществена страна и той не може да я избегне. Въ поезията на Красински не се откроява голям поетически темперамент, у него има само един момент на шеговитост, или по-добре на полуирония, момент,

*) Славчо Красински — р. Фердннаидъ, 1907, издалъ, "Изстрелъ" и „Пролетенъ гост ".
НАЙ-МЛАДИТЕ 95
на който Красински е отдал голямо значение и който му служи за самозабрава. Той обича този свой шеговит, полуирониченъ тон и се стреми да го подчертае и развие въ всички негови по дробности и разклонения, ала това създава из вестна несериозност на поезията му. Несериоз ността тук не е въ съдържанието, а, както каз ахме, въ тона и въ формата на лириката му. И неговата метрическа форма се отличава отъ тая на другите поети съ традиционния си стихъ. Това обстоятелство придава на поезията му повече чистот а на израза и на чувството, но затова пък убива ефекта, който произвежда неговия бохемски темп ерамент, който сам той иска да вложи вътре. Този факт действува някак разделително на цялата му лирика, която е сантиментална, а иска да бъде хулиганска, съ едно хулиганство, наистина, есениновско, но на традиционна основа. И тук се вижда нарушение на единството между темпера мент и поетическа аспирация.

Темперамент съвсем противоположен на бохемския, е Димитъръ Гундовъ*), който до сега е издал една книга стихове „Босоногот о момче" и освен нея е печатал твърде .да Уо стихотворения по разни списания и вестниц и, като „Вестник на Жената", „Листопад" и др., които правят впечатление съ своята интимност и съ своя провинциален, крепюскюларенъ мо тивъ. Въ книгата на Гундовъ се отразява една тиха скръб, една чиста и светла носталгия по нещо необятно, но нещо близко и интимно, което навява провинцията или спомена за този патриархален и сантиментален живот отъ „доброто старо време". Този тон, който ни дава, както казах, ностал-

*) Димитъръ Гундовъ, р. 1906, Градецъ. Издалъ е „Босоногото момче”.

96 НОВАТА БЪЛГАРСКА ЛИРИКА
гията и скръбта на старинните и малки неща едно, настроение, наситено съ провинциален дъх е стойността на неговата поезия. Въ това възкре сяване на провинциалната поезия, на малките неща , на; онова, което е вече почти забравено и отм инало безшумно край нас, тази поезия открива своя лик и едно. хубаво бъдеще, което не е изключено да създаде един основен мотив въ нашата поезия, мотив на един закъснял, реалистичен и умерен крепюскюларизъмъ.

Като Гундовъ миньорен е и най-младият от всички поети — Лъчезар Станчев*). Автор на една книга стихове „Безшумни дни", която при появата си не направи голям шум, поради своя смирен и тих характер, и по причина, че в това време се разгаряха последните пламъци на социалната поезия, Станчев биде характеризиран като произхождащ от поезията на Далчева. Ала този произход е доста съмнителен, тъй като темперамента на Станчева е по-малко, дори съвсем не драматичен, какъвто е темперамента на Далчева. Наистина, и у двамата има една заключеност и една неизразима, безкрайна тъга, един сплин, който у Далчевъ е сплин на една декадентска натура, в добрия смисъл на думата, а у Станчев излъчва едно поетическо настроение, съдържащо в себе си дори известна младенческа нота. У Станчева срещаме явление обратно на това, което имаме у Красински — преход от непролетарска поезия към пролетарска, разбира се, твърде малко набелязана и подчертана с твърде слаби линии. Единствената му книга стихове, коя то е излязла, набелязва известна дълбочина и едно

*) Лъчезар Станчев, р. 1908, Вършец, иадал „Безшумни дни", 1930.

НАЙ-МЛАДИТЕ 97
лирическо въображение, което ни открива индивидуална лирика, открива ни възможностите на една поезия, изградена върху един сантиментален фон, но сантиментализмът на тази лирика е пропит с стремеж към освобождаване от собствената си непоетичност и вглъбяване в така наречената „предметна" лирика. Само че тук вече драматизмът не е конфликт на две стихийни чувства и на една мисъл за отвъд битието, а едно лирическо приемане на света, едно младенческо, светло и бистро настроение, в което се крие лиризма на този още съвсем млад поет.

Изобщо, пътят, избран от Лъчезар Станчев, толкова различен от тоя на другите му събратя, говори за добро начало, от което може да се очаква едно доста добро поетическо постижение и една вече добре завършена поетическа индивидуалност.

Цялото производство, което ни предлага това най-младо поколение, най-младите от българските поети, бележи пътя на едно възвръщане към чистите извори на българската поезия, която се освобождава от крайностите на различните естетически школи, които намериха такова голямо разпространение в българската най-нова лирика. Казваме, — бележи, — защото онова, което тия най-млади дават е още съвсем малко, за да можем да градим върху тази поезия едно голямо заключение. Едно е явно от тяхното производство и от поведението, което те държат, — че тия най-млади поети, се стремят да премахнат от себе си зависимостта и бремето на така наречената социална поезия, да се освободят от нехудожествената цел на изкуството и се стремят да създадат едно, макар и скромно, но истинско изкуство.