Из статия на Петко Росен,
в. Зора, 1933.
За градовете в черен дим обвити,
За трепкащите всред снега села.
За нея — нашата земя — изпитала
Безброй беди, неслуки, теглила.
Да бъде честита!—
Емануилъ Димитровите — Есенни пламъци, като всичко есенно, са твърд е носталгични за да ни възпламенят; приблизително в такъв тон е и Златно и синьо на Ив. Мирчев. Изобщо това са отгласи на миналото Милото и тъжно минало. Такъв отглас са и поетическите наивности на моя кръщелник Минко Неволин, идящъ изъ Момина кула.
Младото и бодрото ще усетите въ Хора по стрехите на Лъчезаръ Станчевъ (какво смахнато заглавие! Един мъдрец бе казал, че заглавието е огледалото на книгата). Поезиите на Лъчезаръ Станчевъ са една бодра и сърдечна апология на материалната култура на творческия трудъ и техния прогресъ. И на колектива. Прочетете Огънь въ равнината едно отъ хубавите стихотворения въ тази сбирка. Все този лайтъ мотив:
Не търся сила в самота.
Да бъдеш сам не е достойно,
в тези дни, когато като в треска
светът се мета неспокойно. .......................................................
Затуй напуснах свойта гордост
с недоизречената скръб
по нашата съдба човешка.
Ако не раздавах само похвали, таз годишната награда бих дал за тази сбирка — по-хубава няма.
В поезиите не Дим. Гундовъ Следъ дъждъ (следъ дъждъ никнатъ всекак ви гъбички) има тукъ тамь добре под хванати и сърдечно усетени мотиви. Бе денъ е откъмъ образи и форма. Има ли поезия — не казватъ. Стефанъ Стан чевиятъ Морякъ поетизира отъ брега на морето, и затова възторзите му са неизмеримо по-силни въ сравнение съ из живяното. Нещо по устремно и по-жи во въ образи и обрати на речта има...
Из в. Зора, 1939.
КОМИСИЯТА по произвеждане анонимния литературен конкурс при съюза на българските писатели на името на „Лидия и Иван Шишманови”, в състав: г. г. Никола Атанасов, Стоян Загорчинов и Александър Филипов, е наградила с по 2500 лв. следните произведения: „Кавалите свирят" стихотворения от Магда Петканова, „Париж под слънце", стихотворения от Лъчезар Станчев и драмата „Гост" от Георги Караиванов.
Из сп. Развитие, 1.3.1941.
П.П. В „Златорог" Николай Дончев напечата възторжен отзив за превода на Н. Лилиев, като нарече превода „истинско художествено дело "Всичко хубаво, казано в тоя отзив е напълно заслужено. Недоумяваме само, защо същият г. Н. Дончев даде много сдържан отзив за друг един също така художествен превод, какъвто е Лъчезар Станчевия превод на Училище за жени от Молиер, като се задоволи да изтъкне само, че Л. Ст. притежавал „хубава преводаческа сръчност". Защо не иска и от Л. Ст. да ни даде „във все тъй изискани преводи големите творби на световната литература"? Нима Лъчезар Станчев не е принесъл „неоценима заслуга на духовната ни култура" със своя превод, даден в римувани стихове, което е голямо предимство ?
Хубавото, отдето и да иде, трябва еднакво да се насърчава .
Гатю С. Никитов
Стихове из "Хора по стрехите", 1936.
