Зах. Кам.

Лъчезар Станчев — Безшумни дни.
Стихотворения. Стр. 32. Издава автора, бул. „Скобелев" 32, София.

(Из сп. Провинция, октомври, 1930 г., год. 1, кн 2, Бургас.)

Може би, в нашата лирика от последни години най-спокоен, най-оформен е образа на поета Атанасъ Далчевъ. Другите са още из мъчителните завои на въплътяването, напипването на свои, самобитни образи, на пълно осъществяване на творческото зърно. Що е поезията на Далчевъ — това е вече отделен въпрос. Искаме само да подчертаем, че той е пълен властник на своето поетическо битие, че той се чувствува добре в своята колиба. А у Далчева е приятно и уютно като в топла стая. Не е същото у този, който е поискал да се подслони под сянката на Далчева. За чужди птици там е студено. Младия поет Лъчезар Станчев е попаднал в това забл уждение. А, може би, това да е неосъзнат отблясък, рефлекс на едно общуване между двамата поети. За нас, обаче, това е заблуждение, което поета изкупва съ толкова много стихотворения (почти колко то една книга на Далчевъ), написани под влияние. Поразяват: „Градина", „Капка", „Камък", и „Пречупен клон". Други работи съ Далчевски мотиви са: „Пладня", „Гост", „Небе", „Площад" и „Щурец", Тия работи не подчертават още младия поет, защот о преди всичко (въ пролога на книгата си) той изповядва, че

„трябва своя път да видя де е,
докато всичко в мен не са убили
жестоките години що живеем".

Личните преживявания, философските размишления потъват за момент, за няколко моменти в социалното самочувствие на поета. Това е бледата социалност на стихотворенията: „Вик" и „Жажда". И толкова. За да се приближим към неговата любовна лиричност, към стихотворенията: „Любов", „Раздяла", „Бягство" и „Писмо". В същност, тези цикли са най-хубавото, което поета е написал. И най-вдъхновеното. А самобитна е интерпретацията. Жената за поета е

"Утеха, радост и забрава
в обезвереното ни време",

а той е оня мъж, който „догорява", който смирено дава свобода на жената, която го напуща, който е глух за оня сляп звяр, за тъмния първичен мъжки инстинкт. Той е чист като дете. Тая светлина, в която поета рисува мъжът е нова, макар и чисто негова, лична, характерна за природата му и неговата душевна нравственост. Много личното, интимното е присъщо на Лъчезар Станчев. В неспокойното време неговата книга не е изстрел . Не може и да бъде. Тя, може би, е само тъжната изповед на поета, който

„— безшумно тлее
със спомени и мъничко любов"—

Безшумни, но страшни са дните, които поета живее. Защото само смъртно ранени могат да скърбят за „светлото, което е отминало". В това отношение сбирката на Лъчезар Станчев е белег за времето, което живеем. И напомня за трагичните спазми в душата на съвременния интелигент, застанал на предела между доброто и злото и громко декламиращ монолога на Хамлета. Кой може, собствено, да каже как трябва да се пише в сегашни дни? И как трябва да се живее?