ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ

ПАРИЖ ПОД СЛЪНЦЕ

И

БЛАГИ ДУМИ

ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ

Издателство •П&П Славейкови•

София, 1998

© Лъчезар Станчев

Подредба © Елена Лъчезар Станчева

За корицата е ползвана рисунка от Марио Жеков

Издателство -П&П Славейкови

ISBN 954-9730-02-6

На 30-годишните от 30-те години

Трийсетте години на нашия век са едно от най-непознатите и в същото време едно от най-плодотворните за българската литература десетилетие. Там са корените на една нова линия в поезията ни, която се олицетворява от поети като Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Лъчезар Станчев и от продължителите на тяхната линия Александър Вутимски, Александър Геров, Радой Ралин, Веселин Ханчев, Валери Петров...

Странно е, че това десетилетие на нови тенденции в българската поезия беше оставено да стои усамотено и изолирано във времето, неизследвано достатъчно, затрупано от масовото производство на декларативна поезия след 1944 година, когато споменатите поети бяха осъдени поради характера на тяхната поетика на системно пренебрежение и забвение.

Един от тези поети на трийсетте години, чието творчество остава все още неразкрита тайна за съвременните читатели, е и Лъчезар Станчев. А от неговата лирика именно са се учили не един и не двама по-млади по онова време творци. Всеизвестно е, че един от тях, който често признаваше и не пропускаше да подчертава това, беше Александър Геров, който също дълго принадлежеше към несправедливо премълчаваните.

успоредно със стихосбирките “Пролетен вятър” и “Дъга” на Никола Фурнаджиев, “Жертвени клади” и “Стихотворения” на Асен Разцветников, “Вечната и святата” на Багряна и така често препрочитаните “Ангелът на Шартър” на Атанас Далчев, “Дървар” на Димитър Пантелеев, “Земя под слънце” на Лъчезар Станчев.

“Земя под слънце” беше известно време мой всекидневен учител по поезия. Стремях се да достигна топлотата, непосредствеността, образността и чистотата на поетическото слово в нея.

Останал е в моята памет оня кърпач, чийто прозорец хвърля своя безсънен квадрат светлина, над който плющи поройно парижкият дъжд и все не може да го изтрие. През този квадрат светлина под дъждовете на годините съм гледал към онова, което търся в този живот на земята.

Затова и новият прочит на “Земя под слънце” ми достави истинско удоволствие. Най-после се прави опит с него да се възкреси един от големите поети на третото десетилетие на нашия век, както беше направено за Далчев.

Новият том носи белезите на едно най-точно и най-пълно по вътрешни измерения представяне на цялостния образ на поета - като лирик, като автор на стихове за деца, останали в паметта на времето като едни от най-хубавите творби в жанра, и като човек с изключителни качества, поднесени така непосредствено от негови съвременници, приятели, близки и родственици като Елин Пелин, Петър Динеков, Александър Геров, Любен Зидаров, Йордан Вълчев, Радой Ралин, Пламен Цонев и редица други, както и от съпругата на поета.

Книгата е така хубаво подредена и композирана, че се изчита на един дъх.

Александър
Геров

Първото ми стихотворение при Лъчезар Станчев

Аз познавам Лъчезар от тринайсетгодишната си възраст. За мен, ученика от София през 1933 година, стана откритие новооснованият вестник “Весела дружина”. Захласвах се по приключенията на “Жари” от Емил Коралов и по стихотворните “Лудории на Бежко” от Лъчезар. Вече бях започнал да се опитвам да редя стихове. Един ден се престраших и се запътих към квартал “Цар Иван Асен II” близо до Орлов мост. Потърсих номер две на улица “Камчия” (сега “Леонардо да Винчи”). В партера на съвсем нова къща намерих редакцията. На вратата ме посрещна усмихнат двадесет и четири годишен младеж с тъмни очи, буйна черна коса и много бяла кожа. Знаех, че това е поетът Лъчезар Станчев. С трепет огледах стаята, отрупана с вестници, и побързах да покажа моето стихотворение “Нашата дружина”. Лъчезар веднага го прочете, одобри го и ми плати хонорар. Стихотворението беше отпечатано скоро в брой девети.

През годините се убедих, че Лъчезар беше много мил и привлекателен човек. Около него винаги се въртяха млади и красиви жени. Те се лепяха като мухи по него. Спомням си неговата книга “Хора по стрехите”, която завладя общественото внимание. Той измисляше много хубави имена на своите книги. Когато започнах да се задълбочавам в поезията, посещавах Лъчезар заедно с Александър Вутов-Вутимски и други млади от моята среда. Вутимски също имаше отпечатани стихове във вестник “Весела дружина”. Лъчезар беше обичан и ценен от нас поет със свое разбиране за френската и руската поезия. Около издаването на сборника “Праг” и по-нататък той намираше начин да насърчи лиричните открития в младата поезия.

След много години посветих сърдечен акростих на осемдесетгодишния Лъчезар.

(Споменът е отпечатан във в. “Български писател”, март, 1997, под заглавие “За първи път в редакцията на Л. Станчев”; тук се публикува текстът, подарен от Геров на семейството.)

— Интересува ме литературната ориентация в тези кръжоци
Ето — във вашия ученически реферат като най-ярки представители
на „новия художествен реализъм", в поезията посочвате Хр, Радее-
ски, Лъчезар Станчев, Мл. Исаев. Предполагам, че това са поетите,
които най-добреете познавали, затова сте ги разгледал» като примери.
— Да, така е.

___________________________________________

  (Думи из “Александър Геров ­ литературни анкети”, от Катя Янева, изд. БАН, София, 1978, с. 29.)

Петър
Динеков

... Но имаше и друго обстоятелство: в III мъжка гимназия “У. Гладстон” в София бях съученик с неговия брат Лъчезар Станчев. Наистина той беше два класа преди мен, но се познавахме добре. Лъчезар имаше един неразделен приятел, който живееше на улица “Пиротска” недалече от нас - Атанас Драгиев, един от най-културните млади хора, които съм срещал през живота си. Човек с живи умствени интереси, огромни познания в литературата и изкуството. Живееше с книгите, бих казал - поглъщаше книги, такъв остана до края на живота си - завърши романска филология и бе университетски преподавател по френски език. Срещах се с него, обичах да разговаряме за поезия, имаше тънък естетически вкус и това още повече ме сближи с приятеля му Лъчезар Станчев...

(Из “Спомени далечни” в спомени за Емил Коралов - “Под шума на чинарите”, изд. “Иван Вазов”, София, 1996)
 

Милко Ралчев

Най - младите

...Миньорен е и най-младият от всички поети - Лъчезар
Станчев. Автор на една книга стихове „Безшумни дни", която
при появата си не направи голям шум поради своя смирен и тих
характер и по причина, че в това време се разгаряха последните
пламъци на социалната поезия, Станчев биде характеризиран
като произхождащ от поезията на Далчева. Ала този произход
е доста съмнителен, тъй като темпераментът на Станчева е
по-малко, дори съвсем не драматичен, какъвто е темпераментът
на Далчева. Наистина, и у двамата има една заключеност и една
неизразима, безкрайна тъга, един сплин, който у Далчев е сплин
на една декадентска натура, в добрия смисъл на думата, а у
Станчев излъчва едно поетическо настроение, съдържащо в
себе си дори известна младенческа нота. У Станчева срещаме
явление, обратно на това, което имаме у Красински - преход от
непролетарска поезия към пролетарска, разбира се, твърде
малко набелязана и подчертана с твърде слаби линии.
Единствената му книга стихове, която е излязла, набелязва
известна дълбочина и едно лирическо въображение, което ни
открива индивидуална лирика, открива ни възможностите на
една поезия, изградена върху един сантиментален фон, но
сантиментализмът на тази лирика е пропит със стремеж към
освобождаване от собствената си непоетичност и углъбяване
в така наречената „предметна" лирика. Само че тук вече
драматизмът не е конфликт на две стихийни чувства и на една
мисъл за отвъд битието, а едно лирическо приемане на света,
едно младенческо, светло и бистро настроение, в което се
крие лиризмът на един съвсем млад поет.

Изобщо пътят, избран от Лъчезар Станчев, толкова
различен от тоя на другите му събратя, говори за добро начало,
от което може да се очаква едно доста добро поетическо
постижение и една вече добре завършена поетическа
индивидуалност...

(Из „Критика на новата българска лирика" от Милко Ралчев,
София, 1934, с. 96-97)

Георги
Цанев

Първият представител на чисто социалната поезия след войнатл е Христо Смирненеки (1898—1923). Неговите стихотворения са движени от революционен ентусиазъм и вяра в победата на революционните маси. Той следи борбата на световния пролетариат и възпява неговите водачи. От неуморното ехо на тази борба душата му се превръща в патетична тръба за освобождението на човечеството. За Смирненски на първо място стоят задълженията на бореца и гражданина.

С блестяща социална поезия започва н Асен Разцветников. Обаче той скоро преживява криза и изгубва своите социални мечти. Между младите писатели особено място заема Атанас Далчев — типичен представител на новия предметен стил. Той се противи на всякаква сантименталност. Подобен на него по наклонност към примитивното е Д. Паителеев. С чувство на човечност, братско отношение към всички осиротели и примирени към съдбата се отличават и стиховете на И. Стубел. С особена чистота звучи любовта на жената и радостта иа майката в топлата и искрена поезия на Бленика. Трагично недоверие и някаква подтиенатост съдържат творбите на Магда Петканова. Щедро лиричен и младежки сияещ от радостите на живота в своите стихове е Сларчо Красинскн,

От представителите на левичарската революционна поезия, наследници иа Смирненскн, които се стремяха да съединят експанзнвност и актявизъм с художествено убеждение, трябва да споменем Христо Радевски и Лъчезар Станчев.

(Из статията „Стари и нови писатели на най-южните славяни",

на сръбски език в сръбския в. „време", 21.1. 1939 г. в: „Страници от миналото", изд. БП, 1963, с. 258.)

Емил
Манов

... Естествен беше стремежът да получим оценка на писатели, които обичахме и уважавахме - на известните имена в лявата книжнина. Този стремеж ни беше отвел при Христо Радевски, при Лъчезар Станчев, при Георги Караславов. Връзката осъществи Ал. Вутов (Вутимски), тъй като моя милост беше малко нещо темерутин, що се отнасяше до завързването на познанства с именити хора.

С Лъчезар Станчев Вутов ме запозна веднъж на бул. “Цар Освободител” точно срещу турската легация. Помня добре, че Лъчезар Станчев се отзова много положително за стихотворенията на Вутов...

(Из “Литературни мераци”. В “Старите млади години”, изд. БП, 1979.)

Иван
Бурин

Емил Коралов издаваше преди Девети септември детски вестник, кой- то гледах по будките, но тъй като почти не пишех за деца не то следях. А брат му Лъчезар слушах на една младежка среща, която стана над някогашните тухларни фабрики. Все по същото време видях на една от представителнитс витрини на бул. ..Цар Освободител" стихосбирката му „Хора по стрехите" с корица от Борис Лнгелушев и веднага си я купих. Неслучайно споменавам името на Лъчезар Станчев, защога двама братя писатели са рядко явление в нашия литературен живот. По-често бих казал пресилено често пресилено често явление е да бъдат баща и син писатели, макар че през класическия период на нашата литература почти едничко явление са бащата и синът Славейкови.

(Из „Кратко, но искрено познанство". в: „Под шума на чинарите", спомени за Емил Коралов, ИК „Иван вазов", 1996, с. 42.)

Тодор
Харманджиев

... При това множество книги, които излизат, и при множеството заглавия, които има, даже и на най-близкия приятел - автор на десетки книги, ако попаднете случайно на някакво стихотворение, не от тия, които вече са станали популярни, случайно отворил човек страница, без да знае името на автора, мисля, че не е голям грях, ако не го познае... И ще повторя, че никак не би било трудно човек да не познае автора на едно стихотворение, което чете, без да види подписа.

Но преди три-четири години ми се случи такова нещо. При преместване от едно място на друго, когато си поставях книгите, попаднах на страници от една книга от времето, когато те не се подвързваха, зачетох я вечерта и беше истинска изненада. И макар че не е задължително човек да познава всички мисли на своите събратя, познах, че е от Лъчезар, и ми стана много драго. Това беше едно от ранните му стихотворения...

(Из документален запис на среща-разговор в ДЛИДЮ, 1.XI.1973 г.)
 

Найден
Вълчев

така щастливи трима”. Как чисто и просто беше го нарисувал в онези години Илия Петров. Каква чудесна скица му направи сетне Андрей Германов с пълна характеристика като човек.

След това Лъчезар Станчев пред мен се явява като един популярен, обичан, широко известен детски автор - поет със своите книжки-верижки и смешки-въртележки, с Ботко и с песнички-игрички, когото децата толкова много обичаха. Ето че не знаем сега “Щъркел шарен дългокрак” негово ли е, народно ли е, но звучи от корицата на неговата книга. Лъчезар Станчев беше добронамерен към своите колеги, към своите връстници и по-млади хора. Той и мен ме въведе към детските списания. Като главен редактор на “Славейче” беше получил рисунка от чуждестранен художник за една маймунка с чадърче и това беше всичко. Но той ми каза: “Опитай да направиш по това стихотворение.” И аз така станах сътрудник на редактираното от него списание. След това се явиха и редица други детски строфички с име или с псевдоним Чик-чирик.

Спомням си, че когато се прощавахме с Лъчезар Станчев с думите на Радой Ралин, на Йордан Вълчев и аз казах, че се разделяме с един автор, когото бяха илюстрирали художници като Б. Ангелушев, Ст. Венев, Н. Мирчев, Л. Зидаров, Иван Кьосев, и с един поет, по стиховете на когото бяха написали песни Пипков, Обретенов, Парашкев Хаджиев, Петър Ступел, Тодор Попов...

(Документален запис, Драгалевци, 1996 г.)
 
 

Лиана
Даскалова

... Стиховете, посветени на Париж, на Франция, заемат голям дял в творчеството на Лъчезар Станчев. Възторгът пред една цивилизация, дала толкова много на целия свят, е пречупен през погледа на един българин. Българин е гледал Париж, българин го е преценявал, българин е писал тези стихове и в това се състои тяхното достойнство. Но дори на това свое посещение из Европа Лъчезар Станчев гледа не толкова като на едно обогатяващо хоризонта му пътешествие, а донякъде като на едно лутане.

Българинът има това качество да се чувства винаги извън родната си страна като изгнаник. И ето, връщането на Лъчезар Станчев в Родината има вид не на обикновено пътуване, а на едно освобождение, на едно спасяване от изгнаничество...

(Из документален запис на среща-разговор в ДЛИДЮ, 1.XI.1973 г.)
 

Евтим
Евтимов

И естествено се раждаше нов въпрос:
— Помните ли откога пишете? Насърчаваше ли ви някой във вашите литературни опити?

Почнах да пиша през 1948 година, когато бях ученик в девети клас. Първите ми опитн бяха в областта иа прозата. Повечето от моите съученици от петричкия литературен кръжок пишеха стихове, аз си блъсках главата над разкази. Това продължи твърде дълго, някъде докъм петдесета година, когато в града ни пристигна писателят Лъчезар Станчев. Той се срещна с членовете на кръжока и изслуша стиховете на всички. Когато аз започнах да му чета поредния си разказ, той ме прекъсна и каза: „Слушай, момче, рано е за разкази, пък и трудно. Я се заеми със стихове, стиховете са по-къси и по-лесно могат да се поместват.” Послушах съвета Му и прописах стихове. Тези думи сега звучат наистина като ш ега, но когато преди време припомних случая на Лъчезар Станчев, той побърза да ми каже, че тогава е видял нещо поетично в разказите ми и затова ме е насочил към поезията. Не зная, може би е бил прав. Така че аз наруших старото правило — от поезия да се върви към проза аз тръгнах от „прозата".

(Из книгата „Пирине мой", изд. ПИ, 1984, с. 224.)

В килера се промъкна мишка,
гризе домашната юфка...
Разобличех я в пъстра книжка,
която почваше така:
„В килера се промъкна мишка,
гризе домашната юфка. . .

Лъчезар, шарж от Иван Николов и Андрей Германов, сп - „ Славяни" с главен редактор Николай Стайков, бр. 1, 1974 г.

Светлозар
Игов

... Почитатели, приятели, читатели, близки на Лъчезар Станчев, тази вечер ни е събрал един малък празник на българската литература - появата на една нова книга, която всъщност представя стара, но неостаряла поезия. Малката книжка “Влюбени булеварди”, чиито стихове са събрани и подредени от Радой Ралин, се вписва в една вълна на нашето ново книгоиздаване, която преоткрива стари и забравени имена и литературни ценности. Разбира се, за Лъчезар Станчев не може да се каже, че е забравен като творец. Той доскоро беше сред нас. Един уважаван и ценен творец, но познат в годините след Втората световна война преди всичко като творец на литературата за деца и юноши, където създаде десетки книги в различни жанрове и където се открои като едно от най-значимите имена на български писатели в тази област. И може би това отклони донейде вниманието и на критиката, и на изследователите от ранното поетично творчество на Лъчезар Станчев, което през трийсетте години е едно значимо явление в българската поезия. Ето тези четири книги, които излизат в това десетилетие. Първата е от първата му година 1930 година - “Безшумни дни”, и последната “Земя под слънце” - в последната година на десетилетието - 1939, в която започва и войната, тези четири книги са сред откроените от критиката поетически сборници на десетилетието. Две от тези книги получават награди. За поетическото творчество на Лъчезар Станчев през този период се отзовават радушно ред критици ­ от Георги Цанев и Георги Константинов до Стойко Божков.

ясни. За него пишат положителни рецензии на страниците на взискателния “Златорог”, за него пише в “Кормило” и Христо Радевски, за него пише Георги Цанев в “Изкуство и критика”. Въобще тази поезия е приета от всички с добра дума, може би защото и самата тази поезия е чужда на крайностите. Самият творец е с един уравновесен, спокоен темперамент. Тази поезия е свидетелство за това признание и на критиката, и на читателите и факт е, че в една от най-взискателните антологии на българската поезия, а всъщност последната антология на българската поезия (антологията на Петър Динеков, последната лична антология на българската поезия) - “Българска лирика”, съставена много прецизно и с много вкус, е застъпен Лъчезар Станчев и това също е едно литературно и историческо признание.

която ние срещаме у поетите от четиридесетте години, у един Александър Вутимски, у един Богомил Райнов, у един Валери Петров, у един Александър Геров, за да спомена само поетите от това поколение, които се изявиха по-рано, защото по-голямата част, а и самите тези имат зрелите си изяви по-късно.

Лъчезар Станчев със своя поетическа чувствителност, своя тематика, до голяма степен и някои характерни похвати, например с “enjambement”, похвати, така характерни за поетите от четиридесетте години, ние ги виждаме доста ярко откроени у него. Тази поезия освен това е една от първите в нашата литература с една космополитна чувствителност и тематика, също характерна за времето. Това е времето на Матвей Вълев, Борис Шивачев, Елисавета Багряна, та до Вапцаров, ние виждаме вече българския творец и поет като гражданин на света, ние виждаме в неговото творчество модерния, индустриалния свят, машините, романтиката на машините, параходите, самолетите навлизат в чувствителността на българския творец. Лъчезар Станчев е също един от първите, който в поезията си е един такъв гражданин на света. Между другото той много любопитно започва със стихотворения, обърнати към негови приятели, останали анонимни, предполагам, че това е може би Далчев, комуто е посветил стихотворение, завърнал се от Париж, говори с него и казва аз съм още тук, а след това и него го виждаме като един пътешественик из Европа.

той дава едни от най-хубавите є образци.

Поезията на Лъчезар Станчев се отличава (и затова е добре приета в левите среди) с едно топло хуманистично съчувствие към социалните низини, с една човечност и Радой Ралин се е опитал да потърси този тип стихове, въпреки че аз лично бих направил по-друг подбор. На Радой подборът ми се струва, че е наблегнал на някои чисто сантиментални моменти, докато по-характерни като модерни и новаторски за българската поезия от трийсетте години на мен ми се струват някои други стихове. Това е поезия, в която това топло хуманистично съчувствие към съдбата на хората се усеща, и по един дискретен начин прозвучава в някои стихове, като особено в навечерието на войната се превръща в тревожно социално предчувствие. Ние виждаме в тази поезия ред стихотворения, посветени на любовта. Цялата тази поезия е поезия на един умерен, на един мек, на един, бих казал, благ темперамент, на едни дискретни чувства, които са понякога пропити от един тънък поетически и лирически мистицизъм, който є придава едно особено очарование.

Аз ще си позволя, нека ме извини Петър Петров, разбира се, аз няма да отнемам работата на актьора, защото не мога да чета хубаво, но ще си позволя да прочета само едно характерно за много неща в неговата поезия стихотворение, защото то не е включено в книгата, в подбора на Радой Ралин. Стихотворението “Непознатият”, посветено на паметта на Борис Шивачев:
 

При залез-слънце аз те виждах често
самичък на високия балкон,
изправен на едно и също место
срещу залязващия небосклон.

...

последната ти вечер догоре.
Дали по-леко е да се умре,
след като дълго по света си скитал?

Още много и много такива стихотворения с антологична стойност биха могли да се намерят в творчеството на Лъчезар Станчев, което не е просто една литературно-историческа, литературно-археологическа руина в нашата литература, а в което има живи поетични стойности, които могат да бъдат близки, и не се съмнявам, че ще станат близки и на днешния читател.

(Представяне на стихосбирката “Влюбени булеварди”, подредба от Радой Ралин, художник Любен Зидаров. Откъс от документалния запис от премиерата на 1 ноември 1993 г. в големия салон на читалище “Славянска беседа” на ул. “Раковски”. Стихове рецитира артистът Петър Петров в хармония с рояла на Елка Русева.)

Луко
Захариев

Познавам Лъчезар Станчев още когато беше в списание “Славейче”. Той беше главен редактор. Аз като млад студент, пописващ стиховце, доколкото по това време можеше да се пише, ходех при него и той беше един изключително благороден човек, обичаше явно младите хора, да им помага, пращаше ме в командировки, което по онова време беше много важно нещо в онези бедни студентски години. Винаги се е отнасял с голяма благост към младите хора, това никога няма да го забравя.

вземат разни постове, да изблъскат други хора, да служат по възможно най-фрапантния начин.

Неговото присъствие беше незабележимо. Аз имах чувството, че той не искаше да се натрапва. Винаги в отношенията деликатен. Даже спомням си, когато говореше по телефона, при него нямаше тези императивни форми, при него всичко беше завоалирано в една такава мекост, интелигентност, култура, която в онези времена не съществуваше. И ми се струва, че това беше една негова черупка, един начин за съществуване в света, който го заобикаляше. Може би тази работа, която имаше той в списание “Славейче” като главен редактор, все пак това беше едно тихо пристанище.

Сега като слушах тези стихове (аз съм ги чел навремето и в Народната библиотека тези книги), виждам, че това е един роден лирик, който е можел да се развива по тази лирическа линия, да пише за възрастни, да остави едно голямо творческо дело в областта на поезията за възрастни. Но ми се струва, че промяната след 9 септември е наложила промяна и в неговото творческо поведение. Той е виждал своите лирически любовни стихотворения не само да вървят преди 9 септември, вие знаете какви скандали се правеха в литературата за един любовен цикъл на Иван Радоев. И точно той според мене, не знам доколко е вярно, той е отишъл в детската литература, за да намери покой за своя лирически талант. Да общува с децата, тъй като онзи глас, който се налага тогава да се пише с него, това бяха такива мажорни нотки, мъжествени, революционни и прочие. Те не бяха, струва ми се, подходящи за неговия натюрел. Също така отиването към преводите (той беше добър преводач на френска поезия) пак беше начин да се поднесе на българската литература един друг свят, друг поетически светоглед.

налагаше тон на толерантност, на уважение към творчеството. Такъв остава за мене Лъчезар Станчев. Тепърва нашата литературна критика ще има да разглежда неговото творчество, тези неща, които е писал преди 9 септември, да ги свърже с цялостния развой на нашата поезия и ще се види, че ние имаме един нов Лъчезар Станчев, непознат. А познатият Лъчезар Станчев, който ние всички смечели, е от читанките и от детските списания. Всеки, който е бил дете, е запомнил Лъчезар Станчев и няма да го забрави.

(Откъс от документалния запис на премиерата на “Влюбени булеварди”, 1 ноември 1993 г.)
 

Атанас
Цанков

... В своята автономна територия на радостни вдъхновения и творчески грижи Лъчезар Станчев е завоювал най-големите си успехи, създавайки стихотворения и приказки за децата от предучилищна възраст. Първите сполуки в тая нелека област са регистрирани от него още преди няколко десетилетия. “Заю-Байо воденичар” (1933), “Весели пътешественици”, “Юнашка дружина”, “Щъркел шарен дългокрак”, “Сто врабци на гроздобер” са начални и при това уверени стъпки в творчеството му за деца.

Особено свежи и близки до детската образна представа за света са някои творби със своеобразно предназначение и специфично външно оформление. Това са залъгалката и гатанката, а също така и някои забравени жанрове като броилката, верижката, скороговорката и въртележката. Тук Лъчезар Станчев доразвива традицията на технияблестящ първомайстор - Асен Разцветников, и за първи път в личното творчество създава въртележката. Съвършено нови, дори без фолклорна основа са неговите небивалици, весели въпроси, игри, задачи “нарисувай като тях” и др., които се посрещат с голям възторг от децата...

Специално място в творчеството на Лъчезар Станчев заемат неговите гатанки. В нашата съвременна детска литература няма по-добър майстор на стихотворни гатанки от него. Той съзнателно се отдалечава от народните образци и насочва вниманието на детето към разгадаване на скрития смисъл чрез въпрос, който по същество е малко лирическо стихотворение. Ярката метафоричност и интригуващият алегорично оформен текст на гатанката предизвикват силен емоционален взрив - с подготвителен момент: нетърпеливолюбопитство и желание за сполука, и кулминация, съвпадаща с радостното удовлетворение след отгатването.

Ето един произволно взет образец, който добре илюстрира възможностите на автора в този рядък жанр:
 

Многолистно пъстро цвете,
не увяхва зиме, лете.
Щом го вземем във ръце
и погледнем го с очички,
то разказва от сърце
чудни приказки на всички.

... Старата пишеща машина и тази нощ дълго ще трака в смълчания дом на улица “Латинка”...

(Из “Лъчезар Станчев”, био-библиографски очерк, Атанас Цанков, Христина Шаллиева, изд. ДЛИДЮ, София, 1974.)
 

---------------------------------СЛЕДВА----------------------------------