Untitled Document


		ЛЖЧЕЗАРЪ СТАНЧЕВЪ ХОРА ПО СТР Е ХИТ Е СТИХОТВОРЕНИЯ СОФИЯ 1 9 3 5
		МАЛКА ЗЕМЯ
		ПОСВЕЩЕНИЕ Не търся сила въ самота. Да бждешъ самъ не е достойно въ тезъ дни, когато като въ треска свeетътъ се мята неспокойно. И зная: всяка мисъль днеска, безцелна, чужда за света, не е добра човешка мисъль. Затуй напуснахъ свойта гордость съ недоизречената скръбь по нашата сждба човешка. Днесъ тоя недостроенъ свътъ ми е по-близъкъ и по-скжпъ, та съ радость самъ поемамъ часть отъ бремето му тежко. О, тъй е леко да вървишъ съ мильони хора въ слънчевъ пжть, съ могжщата задружна стжпка! Да не е твоето сърце една отделна слаба пжпка, която пръска дъхъ безцелно! Народи тръгнали напредъ, азъ искамъ да ви придружавамъ въ борба и трудъ за воленъ светъ! При отдихъ ще ви пъя азъ и който сутринь късно става ще го пробуждамъ съ бодъръ гласъ. 7
ПТИЦИ Днесъ ластовиците съ неспокойни. На жицата единствена събрани средъ равнината, те се вдигатъ въ мигъ на рояци безбройни. Изпълватъ съсъ крила и съ бодъръ викъ широката спокойна вечерь. Летение за проба правятъ тукъ. О, млади развълнувани сърца предъ заминаване къмъ югъ на дълъгъ неизвестенъ пжть! Обичамъ вашата тревога и смелостьта на малката ви гръдь, съ която вие въ устремъ безъ пределъ ще полетите надъ Егея белъ да търсите храна, лазуръ и слънце. А тукъ изъ равнината, вкоренени, одърпани дърветата стърчатъ, какъ чужди ми съ те на мене съсъ свойта златна и спокойна смърть ! Съ тревогата на птиците съмъ азъ, макаръ че няма нийде да пжтувамъ. Вървя, вървя и свътло ме вълнува възторжениятъ птичи гласъ. И съ туй сърце на неспокойна птица, подъ избледнелитъ лазури, предчувствувамъ огромното прелитане на целия ни светъ презъ тъмни дни и бури къмъ новъ лазуръ и слънце ново. Сърце, за пжть бжди готово.		Р А 3 Д Я Л А Лети стъмено облачно небе, далечни гласове самотно пеятъ, — студени ветрове отвредъ нахлуватъ и люлеятъ дърветата въвъ цълата градина. Нито единъ спокоенъ клонъ, въ движение е всичко тая късна вечерь, и близо и далече листа прелитатъ и шумятъ. О, какъ студено е подиръ раздъла! Да бъше съ менъ, да седнемъ въ някой кжтъ на тая мека оть листа земя, единъ до другъ въ раздвижения светъ, и нека духатъ вътрове тогава, листата нека да летятъ ! Ще ида утре мълчаливъ, невеселъ, и безъ думи, съ една милувка по ржцете, ще искамъ да си върна любовьта, загубената топлота въвъ тия часове студени. Не се разделяйте презъ есеньта, когато всеки блясъкъ бавно тлее, пазете всичко свътло на земята, и ако грее обичь въвъ сърцата ви и бодра въра пламенъе за новъ животъ съсъ ведъръ день, пазете ги до край отъ тоя вятъръ лудъ, студенъ, пазете ги до край макаръ съсъ вкоченени пръсти. О, не оставяйте да бжде задушенъ възторжения пламъ, че страшно е въ нощьта безъ светлина !
ВОДОПРОВОДЪ Водопроводъ — артерия червена съсъ бистра кръвь отъ рилското сърце, о, бялата свободна кръвь затворена въ тржбата, победена. Опипвамъ те съ ржце, водопроводъ, унасямъ се въ подземния ти гласъ и гледамъ какъ подъ тозъ спокоенъ сводъ, презъ хълмове и урви неспокойно прескачашъ ти, летишъ, полузаритъ съсъ пръсть, ту подъ земята, ту надъ нея, та жаждата на оня градъ, що долу въ равнината грее да угасишъ. Ржка работническа смела, която съсъ лопата, съ търнокопъ прерязала си хълмовете тука, и въ неподвижната земя си влела подвижностьта на бърза птица, ржка неука, за поздравъ давамъ ти десница. Трудъ, който цели векове изпълвалъ си съсъ звънъ и гласове широкия и празенъ земенъ день, бжди благословенъ!		Водопроводъ, водопроводъ, сега наоколо е есень и скоро сн яг ъ ще те затрупа, пръстьта надъ тебъ ще вледени. Но твойта кръвь ноши и дни въ движението си непобедима, въ затвора тесенъ надолу ще се носи съ песень. И въ нъкой светълъ слънчевъ день, когато надъ размръзналата пръсть спокойна, земна пара ще се вдига, единъ врабецъ чевръстъ ще кацне нейде на тржбата и безъ да иска ще възпъе ведно съсъ хубавия день и тебе, трудъ, преобразилъ земята. 11
ГОРА По клоните се спиратъ рядко птици и малко съ по тяхъ листата, стои, блести широко и свободно навредъ студениятъ лазуръ. Земята отъ край до край затрупана съ листа. Въ гората вече не живее никой, и азъ съмъ тука рядъкъ гостъ, понявга само съ плахи, бързи стъпки проб ег не и съсъ вдигнатъ носъ бездомно куче души есеньта. Покорно всички я посрещатъ, дърво и птица, камъкъ и човекъ, и никъде не чувамъ гласъ да вика за цвътове, листа и плодъ и птици, за босоноги весели деца. Високо само въ клоните, открити, стърчатъ съсъ укоръ и надежда гнездата изоставени. О, есень, мълчиме ний, не викаме, не молимъ, но ти нима не чувствашъ въ тишината, въ покорното мълчание безъ песень дълбоката враждебность на нещата? О, есень, принудителна и зла, листата ти тежатъ като метални, но знай, макаръ светътъ да е въ окови, той утре пакъ ще викне пъсень нова, ще тича босоногъ и ще лети съ крила.		САМЪ (НЕТЪРПЕНИЕ) Спокойно си отдъхва само тоя, що е изпълнилъ своя дългъ въ света. Не за това ли ми тежи покоя и ми е толкозъ тясно въвъ нощьта? Какво сторихъ съсъ тебе, моя песень, запалихъ ли надежда и стремежъ? Край менъ е тихо. Неотменна есень пакъ разпилява цветния кипежъ. Безшумна бавность въ пжтя на човека! Земята има много време, знамъ, та всяко свое хрумване полека ще изгради сръдъ цветове и пламъ. Но моя късъ животъ е бръзъ, не чака, презъ него искамъ нови, светли дни! Да се разпръсне надъ земята мрака отъ буйни пълноводни светлини. Движение ти тръбва, бавно време, безкраенъ пъть ни предстои напредъ, ще бъда ли щастливъ за да поема по тоя пъть съ пробудения светъ? 13
ЗИМНА НОЩЬ Да бждешъ при любимъ човекъ, да милвашъ и да пиешъ младость, въ нощьта, когато едъръ снегъ надъ стрехи и градини пада! И съсъ отголена ръка да хванешъ опера отъ Римъ, речь отъ Москва, танго отъ Пеща, на радио заето за нощьта. Тогава въ тия гласове, въвъ тия звуци долетели презъ бели равнини и планини, дочувамъ бодри, дочувамъ смели прииждащите светли дни. Ехъ, радио, надмина ти на политиците вървежа, прескачашъ граници, стени, съюза утрешенъ бележишъ! Ти свързвашъ въвъ едно света съсъ звуци като снега леки, сближавашъ както любовьта — цель на вселената и на човека! Унесени единъ до другъ, и съсъ слушалки на ушите, заспиваме. Снътътъ вали, и малката ни стая плува. Но ето рано въвъ зори тихъ гласъ дочувамъ.		Защо ме будишъ? — Ставамъ леко, хазайката да ме не чуе, излизамъ вънъ и тръгвамъ по земята мека като на сънь. Градътъ е бялъ, градътъ е цялъ затъналъ въ тая снежна нощь! Ти, малко щастие въ света, нима все тъй, като бездоменъ вълкъ въ нощьта, като крадецъ, ще те крада ! Хей, светъ, широкъ, богатъ и хубавъ, побързай, дай, на гладния — парчето хлебъ, на жадното сърце — любовь, въ една такава бела сутринь вдигни се новъ, че жаждата ни е голема. Ако ли не, тогава знай, сами отъ тебъ насила ние ще ги вземемъ ! 15
МАЛКА ЗЕМЯ Високо надъ света, на Черни-връхъ, стоя изправенъ надъ земята, вълнува ми кръвьта приятелскиятъ дъхъ на чистия надземенъ вятъръ. Една ръка блести въ далечината, бълеятъ се Родопите и Рила, а Стара планина мъждей на северъ. И мисля си: на пръсти да се вдигна дали съсъ погледъ нъма да достигна и Алпите и Хималая? Така широкъ надъ мене е просторътъ, та малка те усещамъ въ нозете си, земя, земя, съсъ океани меки, съ Парижъ, Москва, Ню-Иоркъ и Пекингъ. И струва ми се, четири ръце червена, жълта, черна, бела, да се протегнатъ само ще се стигнатъ, земя, ще те обхванатъ цъла, като стъбло на дъбъ столетенъ. Познаваме те ние много малко, земя, нашъ малъкъ домъ, обичаме те много малко щомъ враждуваме по тебъ, а не творимъ!		Единъ аеропланъ бръмчи далече въвъ въздуха, свободенъ, безграниченъ и пей за нашата възможна сила. Какво направи ти, човече, ти отъ оризищата на Китай до прериите на Америка? Презъ океаните прехвърли ли мостове, проби ли пъть подземенъ Вашингтонъ—Парижъ, превърна ли Сахара на градина, пося ли жито на полюсите подъ леда? Земя, до днесъ не сме сторили нищо. Притиска ме широкото небе. Не те познаваме, земя, малка земя, забравена отъ всички, единственъ домъ подъ праздното небе, за тебе се не грижимъ, растемъ по тебъ и мреме чужденци. Земя, малка земя, азъ знамъ, достатъченъ би билъ само единъ световенъ планъ, едно усилие задружно, и ти ще станешъ на градина. Тогава само, средъ светлина и музика и песни предъ чистия лазуръ небесенъ бихъ казалъ съ гордость: — Азъ съмъ земенъ синъ! 17
НОЩ Спи селото въ дълбокия нощенъ покой, тоя миръ тъй отдавна познатъ ми е той. Пакъ вървя покрай старите родни стобори и мирише на пресно сено и обори. По дворовете дремятъ коли неподвижни, силуети на хора въ колите се виждатъ. Азъ вървя, нещо черно на пжтя почива, о, това е единъ неуморенъ старъ биволъ. Ето спирамъ, усещамъ горещия дъхъ по лицето си, тоя духъ упоритъ победи вековете. Ти, село, презъ войни и размирни години устоя все съсъ тазъ упоритость на бивола. Отминавамъ, но чули шума отъ обущата, черни кучета съ ярость следъ мене се спущатъ. Съ вой тревоженъ отъ всички страни ме нападатъ, сякашъ въ мигъ съ разбрали, че азъ ще открадна, щомъ въ дворовете нейде съгледамъ съ окото си упоритата вечна душа на селото.		СЛЪНЦЕ Разтворенъ домъ е тоя светълъ день. Искрятъ реката, равнината и лесътъ. И пукатъ храстите край менъ: Отърсили снега, изправятъ се прегънатите клони. Единъ врабецъ надъ моето чело орони лекъ пухъ отъ снегъ, докоснатъ съсъ крило. Какъ бързо се сменява тука на равнината изгледътъ спокоенъ. Реката вече шумно пука, разбива своя ледъ и се понася пакъ напредъ. Свободенъ шумъ, кипение навредъ, движение следъ дълга неподвижность, единъ забравенъ светъ отново заживява лекъ, безгриженъ. О, колко малка ласка требва за да пробуди смътния копнежъ за новъ животъ, за новъ кипежъ. Вървя, вървя и въ моите ръце една огромна сила растне и вече чувамъ ясно какъ рони бързи капки, какъ се стопява нежно сърцето ми — студена топка снежна.
ПРОЛЪТЬ Вървя край мжтни слънчеви потоци, край храсталаци пълни съсъ врабчета, тревоженъ шумъ, тревоженъ птичи гласъ отъ край до край се носи надъ полето. Потоци бликнали отвредъ, кажете, какво очаквамъ тукъ съсъ васъ, та тъй е развълнувано сърцето? О, пейте, лейте се на вси страни и проглушете съ ясенъ викъ свъта следъ толкова безгласни дни. Какъ бодро се топи снегътъ! Неподозирана бунтовна сила, нима въ снега била си ти? Въвъ тоя снъгъ ли, който слъзе тихъ отъ небесата и тихо си почиваше навредъ по хълма и въвъ равнината? По който леката шейна изръзваше следа безкрайна, и тъпчеха го влюбените двойки излъзли по луна.		О, пролътни води безкрай разлени, поля, които вече сте зелени преди да е стопенъ снега! Нетърпеливъ, съ окиснали обуща, азъ крача по широкия ни светъ и слушамъ песеньта на скритите му сили избликнали отвредъ, широки, тъмни, кални, но съ пееща душа, която носи смело на неизбежна пролеть зеленото и свежо дело! 21
ПРОДАВАЧКА Продавачката на шоколадъ на Бераха въ магазина те посръща средъ грамади малки и големи шоколади, като въ чуденъ шоколаденъ градъ. Купувачо съ многото пари, приближи се и съсъ шоколада ще си купишъ и усмивка въвъ награда Но не смъй съсъ думи, ни дори съ погледъ лошъ, да наранишъ погледа й още детски чистъ. Малко шоколадено момиче, съ дългата престилка бела, задъ стъклата азъ те виждамъ цъла, гледамъ какъ се пъргаво навеждашъ, шоколадите какъ бършишъ и нареждашъ. И унесенъ мисля азъ за тебъ. Ти, която си печелишъ хлъбъ, ти, която на мъжа си равна, азъ те виждамъ въ другъ по-хубавъ светъ, въ кошера на утрешния день, ти, трудолюбивата пчела, съ млада земна плъть и съсъ крила!		ПРИ БЯЛАТА ВОДА Внезапна буря стигна ни средъ пжть. Край насъ вода, вода и мракъ тече. Понякога светкавица сече нощьта сгъстена и разкрива широката долина мълчалива. Тамъ Княжево и София лежатъ, тамъ бледна светлина мъждее, задушена въ нощьта до смърть. Това ли е голъмиятъ ни градъ? Това ли е могъщиятъ ни свътъ на бурята въ нозетъ стъпканъ? Въвъ храстите съ оплискани лица се гушимъ ний безсилни съсъ птичите сърца, и чакаме съсъ храстите ведно да ни изскубне и отвее вятърътъ. О, тоя мощенъ гласъ на дългото ехо и тая бурна нощь обхванала земята! Къде е на човъка светлината? Нима все тъй човъкътъ ще е слабъ и ще живъе като въвъ окови? Удавенъ е градътъ и въ мракъ заровенъ, одърпани сме като храсти ние, дъждътъ въ лицата ни свободно бие. 23
ПЛАЖЪ Тела, тела по пясъка лежатъ, край вечното море случайна земна плъть. Тукъ бронзова ръка, протегната нагоре като внезапенъ зовъ, отпусната безсилно на песъка умира. Тамъ сгънатъ кракъ — лъкъ безъ стрела — отъ слънцето кафява сила сбира. Тела, тела средъ писъци и слънце съсъ свойта кратка мощь край вечното море! О, колко жадна сила въ това, което мре, въвъ погледи искрящи като пясъкъ, на голи плещи въ пламенния блясъкъ, въвъ хиляди бедра, ръце, уста. Морето бавно плиска край брега, и гъвкави тела съсъ първобитна радость като риби водата съсъ нозе като съ опашки шибатъ. Движение или стаена жажда — о, тая тъжна радость на плътьта не ще се свърши никога въ света. 24		Разбирамъ те, обичамъ те, човекъ, ти, който побеждавашъ всичко, ти, който готвишъ въ тоя двайсти векъ невиждани световни изненади, ти, смелиятъ величественъ човекъ, не си ли много слабъ, не си ли много самъ на тоя морски брегъ подъ слънчевия пламъ? Защо тогава да не живеешъ тоя кратъкъ мигъ на земна радость и забрава? Тела, тела по пясъка лежатъ — край вечното море тревожна кратка плъть ! 2 5
СЛЕДЪ ДЪЖДЪ Дъждътъ се доизкапва отъ листата. Въ изпразнения отъ водата въздухъ летятъ крила и звънки гласове по-многобройни отъ дъждовни капки. Въ градината цветята глави отърсватъ мокри и лъхатъ, дъхатъ миризмата набрана през дъжда. Въвъ склада за дърва пакъ забръмча моторътъ. Блестящиятъ му ножъ съ забавяне, като че си поема дъхъ, сече дърветата и пръска и стърготини и искрящи капки. А на постройката, работниците — охлюви следъ дъждъ — пълзятъ, коватъ, пренасятъ, и двете кофи въвъ главоломенъ бъгъ съ бръмчене и клатушкане се срещатъ пакъ. О, тоя младъ развързанъ светъ, съсъ разиграни сили, за мигъ сковани, спрени отъ дъжда! Той пакъ шуми, лети и пей свободенъ, и ясно е сега, че всичко е родено за движение, че всичко що ни спира и сковава, що свързва ни ръцете, не ще, те удържи, възторженъ светъ, светъ отъ крила, ръце и отъ стомана, да полетишъ напредъ. 26		ДЗИФТЪ
		БЪДЕЩЪ СВЯТЪ Реките чакатъ мостове широки да ги пристегнатъ съ камъкъ и желязо, и въвъ земята ни дълбоко спятъ съ неразгорената си златна плъть огромни пластове отъ въглища и медни руди. Въвъ хиляди градчета и села блещукатъ още газените лампи, макаръ че буенъ водопадъ шуми край тяхъ способенъ и готовъ да храни съ електричество цялъ градъ. И къщичкитъ! — стари изби влажни, къртичини, въ които растнатъ на утрешния день децата. За васъ не трябва днесъ поетъ, а инженеръ! Самъ азъ живялъ бихъ съ радость въ трудъ полезенъ, че всъка къща, всъки мостъ завършенъ съ по-добри отъ най-добра поема. А всъка електрическа юзина, съсъ свойтъ лампи въ улици, градини, големи златни думи ще нарежда — най-прости разбираеми слова за всякое сърце човъшко. О, колко бавно ний вървимъ напредъ, кога ще събереме плодъ обиленъ ? Безцелно се пилъе въ тоя свътъ човешкото усилие. Та, недоволно, бързото око съ възторгъ край насъ на нищо не се спира, лети като стрела и звънко се забива въвъ плътьта примамлива на бъдещия свътъ, въвъ други, здрави, слънчеви дела.
КНЯЖЕВО Средъ облаци отъ пара чиста, бяла, товаренъ влакъ по хълма преминава, надъ Княжево протегва шия, проточено измуква като крава, която се прибира закъсняла, и се загубва въ здрача на завоя. Надъ Княжево съ единъ орелъ се вие и бавно спуска се покоя. Гръй София прострена необятно, а въ улицата, долу, осветена, се връщатъ закъснелите овци, звънятъ въвъ здрача чистите звънци, и крави съ пълно натежало виме едва се движатъ, непохватно, и вдигатъ облаци отъ прахъ. Една кола автомобилна, лека, се лута между тъхъ и съ фароветБ търси пжть, но най-подиръ забъркана се спира. Автомобиле лекъ, ти мой моторенъ въкъ, ти сторвашъ пжть, ти още слабъ си тук въ долината по тоя селски друмъ. Но ти сумтишъ, съ нахалния, самоувъренъ шумъ, настжпвашъ, ти знаешъ, че и тука също ще победишъ. 30		Че Княжево е смъсь отъ вчера и отъ днесъ. Подъ тежките етажни сгради, притиснати, съ смазани къщурки бедни, покрити съ тенекия, съсъ телени огради. По хълмовете здрачътъ отдалече се спуща съ песень на кавалъ, а радиото въ ресторантите бърбори като папагалъ, събира всички всяка вечерь. О, какъ обичамъ късно да минавамъ, да се разхождамъ тукъ навредъ, да гледамъ какъ се срещатъ, какъ се разминаватъ желъзниятъ и вчерашниятъ свътъ. Тукъ тамъ въ двороветъ следъ менъ излае куче, пламтятъ огнища въ къщички безъ лампи, пламтятъ огнища и гаснеятъ, и чувствамъ какъ съ огньовете умира на селото спокойната душа. Задъ къщите трамваятъ скърца, пее. Княжево, — печаленъ гробъ на миналото, и гнездо, където средъ електричество, желязна, млада, се ражда новата душа като дете. — Расте на София модерното предградие.
ЕЛЕКТРИЧЕСТВО Въ юзината е чисто, тихо, дейно. Безъ шумъ се движатъ колела и оси, спокойно инженера ми показва машини и проводници на тока. Тукъ няма ни една бурма, нито единъ зъ.бецъ излишенъ, тукъ всичко равномерно диша и въ тая нощь дълбока разпръсква светлина. Поглеждамъ презъ прозореца градчето и улици и къщи светятъ. Натисвамъ ръ.чката съ ръ.ка, прекъсвамъ тока: въ мигъ нощьта, широката небесна нощь, нахлу, погълна всички кжщи — и пакъ съ едно движение на ръката азъ върнахъ на градчето светлината. Да беше всичко по света така, голяма електрическа юзина, една ръка да дава светлина на всички хора. Какъ чудна би била тогазъ земята единна, устремена изъ простора. 32		Не е ли време народите — зъбчати колела — въ една посока въ огромната машина земна да бъдатъ впрегнати, да забръмчатъ, та мощна светлина да придружава земята по небесния й пъть ? Юзина чудна, съ точните машини, стоя захласнатъ въ тебъ като дете. Отъ твоя дъхъ железенъ, електриченъ азъ чувствамъ мойта вяра какъ расте за новъ животъ, новъ святъ, и знамъ, ще бъде чисто, светло, дейно тамъ. 33
КОЛА 105 Предъ тоя хубавъ до м ъ се спирамъ често: край сенчестия дворъ, предъ входа на едно и също место стои автомобилъ и чака. Тъй лъскави съ калниците и стените, та минувачите въвъ тяхъ се отразяватъ. И въ мене се поражда мисъль скрита: — Да беше мой, какъ славно би било тогава! Да седна и кормилото да хвана, да полетя съ нетърпеливъ моторъ, да стигна предъ познатия ми дворъ и съсъ сигналъ девойката си на разходка да поканя. Или по работа съ колата да поема, да полетя сто километра въ часъ; да тръгна по земята ни голема, навредъ да мина, вредъ да бъда азъ I Но ето отъ домътъ излизатъ двама, жена и мъжъ рамо до рамо, и влизатъ въвъ колата. Моторътъ оживява изведнъжъ, и по паважа чистъ, напредъ, съсъ лъскавата броня като бръмбаръ безшумъ пое колата 105. 34		Изгуби се отъ погледа, отмина. Вървя, вървя и мълкомъ сторвамъ пъть на бързите коли, които като ластовици отъ вси страни прелитатъ съ всички сили. Автомобили, автомобили, нима все тъй безсилни и завистливи погледи ще ви следятъ?
РАБОТНИЦИ ПО СТРЕХИТЕ Когато мина тука малъкъ, жалъкъ, предъ тезъ грамади тухли, край тезъ бетонени стени, покрай които прелетяватъ лудо надолу пуснатитъ кофи, внезапно сепнатъ и пробуденъ, къмъ стрехата издигамъ погледъ. Работниците виждамъ тамъ, облени въ слънце, стърчатъ подъ небосвода полуголи. Вървятъ насамъ, натамъ, довършватъ многоетажната висока сграда. Надъ всека сложена основа те най-подиръ поставятъ стреха. Какъ бодро пее горе чука и говори, че скоро хората отъ тука ще стигнатъ горе до простора. И днеска, като всеки пъть, те съ мъртви камъни градятъ, а подъ нозетъ жива, млада, израства утрешната сграда. Коватъ, не спиратъ — те не знаятъ какво е да не стигашъ края: да почвашъ хиляди н е ща, безсиленъ да ги изоставяшъ, да ходишъ дребенъ по света 1 36		Работнико, поспри, кажи, ти който гледашъ отъ високо, при тебъ по-малко ли тежи печалниятъ ни земенъ изгледъ? И погледъ впилъ въ далечината по-ясно виждашъ ли отъ менъ да се заражда надъ земята единъ невижданъ, чаканъ день? Тукъ долу азъ предчувствамъ само обилния му, милващъ пламъкъ. Той ще избликне изъ земята, и надъ нея ще засияе ведъръ и лъчистъ. Той първо тебе ще огрее. 37
ДЗИФТЪ Звънти, кънти днесъ „Царь Освободитель". Работници надъ релсите работятъ, паважа къртятъ и съ трионъ бурмите и релсите ръждясали разрязватъ. Съсъ лостове въ ръце, съ подвикване, измъкватъ късове отъ релси. А други подиръ тях нареждатъ парчетата отъ камъкъ и съсъ дзифтъ — могъща спойка — заливатъ, сливатъ камъка въ едно. Рушатъ едните, другите градятъ. Расте паважътъ, постепенно гълта отъ релсите очистеното место, и улицата става чиста, жълта. Две релси само се отъ тука вдигатъ, а колко по-широко и по-свободно става, автомобили лудо безъ да се настигатъ цялъ день въ гонитба тукъ ще преминаватъ. И няма вече нивга тукъ да мине трамвай препълненъ, и деца, допрели до прозорците лица, отъ него няма вече да следятъ потока къщи, бягащия пътъ. 38		Ръка, работническа, смела, ти можешъ да рушишъ и да градишъ, сменявашъ пътя на трамваите, на хората, народите, света 1 О, тая миризма на дзифтъ, която вредъ изъ въздуха се носи и тоя димъ на облакъ задушливъ изъ черния кипящъ казанъ избликналъ 1 Азъ вдишвамъ ги, и въ моята душа разкъртената вяра се споява, като паважъ, по който вътре въ менъ широко и свободно ще звучатъ и колела и милиони стъпки на тез що идатъ по свободенъ пъть! 39
ОСНОВИ Циментната машина скърца, пее, съ железни колела, съ вериги, разбърква пясък, камъкъ и циментъ. Едно голямо сито сее и пясъка и слънчевия блясъкъ. Светкавично, изпразнената кофа отъ дървената скеля пада. Работници копаятъ и насипватъ основите на бъдещата сграда. Безброй железни криви пръчки стърчатъ нагоре, като извити пръсти, които жадно чакатъ въвъ други да се вкопчатъ. Единъ уморенъ конь напъва се и най-подиръ измъква изъ дупката каручката съсъ пръсть. Така цялъ день събрали съ се тука изпънатиятъ мускулъ, който тегли, разумната ръка съ копачката и чука, и сгорещеното желъзо. Така цял день растатъ бетонните основи. 40		Понякога, съ уплашени крила, прелитне бърза птица, като че ли доволна, задето пори тоя въздухъ празенъ, където скоро сградата ще пречи, и всяко преминаване ще спира. Работнико, що съ търнокопа ровишъ, или насипвашъ камъкъ и циментъ, усещашъ ли, че всека малка кофа изсипана отъ тебъ е малка часть отъ утрешната сграда? Бръмчи моторътъ, пеятъ колела, и сградата расте отъ день въвъ день, край тоя шуменъ булевардъ; дели я я тънка дъсчена ограда и скрива я за чуждото око. По булеварда вънъ тече животътъ, трамваи, хора и автомобили. Невидими растатъ основи тежки. Понявга само нъкой любопитенъ презъ разтрогите на дъските надзърне и се спре захласнатъ и развълнуванъ и смутенъ той дълго гледа съсъ едно око невижданата изненада, голямата и светла сграда, която готви утрешниятъ день. 41
РОБСТВО Години дълги учихъ, а до днесъ познавамъ само книги, книги, книги. Сърцето вика: остави ги, въ живота слезъ. Наистина, това, което знамъ, не е ли знание отъ миналия векъ? Днесъ трябва да съмъ новъ човекъ. Да мога самъ да карамъ влакове, трамваи, параходи, съ автомобилъ на ширъ и длъжъ да бродя, съ аеропланъ свободно да летя като орелъ. Не зная азъ добре дори устройството на парния котелъ. За мене крие сила скрита електромагнита. Приятельтъ ми съ право забеляза: Въ аеропланъ не смея и да вляза. Какъ непознатъ и чуждъ ми е светьтъ. Какво узнахъ до днесъ по своя пъть? Кой връзва мойте млади, свежи сили? — Жадувамъ непостигнати неща, дела, които бждното човечество въвъ своя устремъ бодъръ ще създава, а още не владвя, не познавамъ това, което по света съсъ толкозъ трудъ постигнато е вече. 42		ОГЪНЬ ВЪ РАВНИНАТА
		СТ А РЕЦЪ Единъ старикъ, приседналъ вънъ на двора, стои и гледа улицата шумна. Лудуватъ тамъ деца, минаватъ млади хора. Той слуша земните имъ гласове. Вечерникътъ отроненъ листъ дове и го постави на ржката жълта, но старецътъ не го и забеляза. Жълтъ листъ на жълтата ръка, ти спирашъ тамъ тъй както би се спрелъ на някой пънь изсъхналъ, пожълтел, или на купчина отъ пръсть. Така еднакво безъ животъ съ те. О, старцитъ, съ ръце отъ пръсть, съсъ погледъ що подъ пепельта мъждее, въ тезъ вечери, когато есенее, безшумните и неподвижни старци, те всякое безсмъртие отричатъ. Ний всички сме отъ тозъ нетраенъ свътъ и късно въвъ такъвъ есененъ часъ, когато се обърнеме назадъ, живота си ще видиме ли ний да е преминалъ въвъ спокоенъ трудъ, въ достойни дни, за да затихнемъ съ есеньта безъ болка? Какво сторихме ние до сега по тазъ враждуваща земя? Стои старикътъ, гледа вечерьта и бавно се загубва въ здрачината, оронватъ се, затрупватъ го листата. И спира всеки гласъ и смехъ по тазъ земя отъ пръстъ и прахъ. 45
ПЪТЬ Пъть подъ прелитащи листа, пъть, надъ който бели въвъ нощьта безшумни облаци вървятъ. И ние съ тебъ, единъ до другъ, вървиме двама. Пакъ ли тукъ, по сжщия ли пжть и съ тебъ тазъ вечерь трябваше да мина? Тукъ съ другата, не единъ пжть, се спирахме да гледаме града. Веднъжъ дори въвъ тоя кжтъ разхождахме се цяла нощь. А срещамъ днеска съ тебе есеньта, подъ твойте стжпки днесъ шумятъ листа! И пакъ лежи подъ насъ градътъ и грее по-звезденъ и отъ небесата, запаленъ кржгъ — рекламата на Байеръ червена се изрязва надъ града. Невидимъ нейде пей трамваятъ и скърцатъ остро колелата, когато на завой завива. Не спирайте нито за мигъ сами, какво е верность въ тая бърза есень? Дъждъ отъ листа изъ въздуха блести. Напускайте по-бързо на спомените глухия домъ тесенъ. 46		Пжть подъ прелитащи листа, едничъкъ траенъ въвъ света! Събираме се тукъ, вървимъ, горимъ отново въ жажда нова и пакъ на тебе се делимъ. А ти оставашъ на света, отъ колела и дъждове разровенъ, пжть, безъ начало и безъ край, пжть, подъ прелитащи листа. 47
АЕРОДРУМЪ Не се излюпихъ въвъ гнъздо на птици, съ крила свободни никога не бяхъ, затуй до днесъ на тъзъ моторни птици да се покача не посмяхъ. А те излитатъ надъ аеродрума. Летятъ крилата по лазуренъ пътъ надъ нивите, полето и градътъ и като ластовици съ плячка въвъ устата въ гнездото връщатъ се да спратъ. Аеродрумъ, съ аероплана лекъ, гнездо и домъ на смълия човекъ! Съсъ трепетъ стжпвамъ въ тазъ земя свещенна И ето спирамъ, гледамъ въвъ захласъ единъ аеропланъ съсъ лъскавъ гръбъ. Крилата му не смея да докосна, така безсиленъ съмъ предъ него азъ! И тъй нищоженъ азъ изглеждамъ, синъ на земята, на пръстьта, по нея съсъ тревите азъ раста, шумя и пея за безгранични смели дни, за слънчевитъ висини, а щомъ потръбва, отъ пръстьта да се откъсна, да летя не смея.		И ето че запя моторътъ, затуптя металното сърце съсъ всички сили, разля се кръвь въ невидимите жили и затрептя туй младо, бодро тяло. Забърза колелото по земята, пробуди се задрямалата перка и леко издигна се аеропланътъ, изви се гордо надъ свъта, свободно, смело надъ туй поле въ мигъ опустело. И азъ оставамъ съ вечерьта при слабите треви, при камънитъ и пръстьта. 49
ОГЪНЬ ВЪ РАВНИНАТА Тукъ мина пжтникъ изморенъ натрупа клони и листа, запали огънь да се сгрее. Отмина той. Сега пламтя, самотенъ, изоставенъ огънь, средъ есеньта. И само вятъръ натрупва день и нощь надъ менъ далечни клони и листа. Средъ скитници и ветрове пламтя и не гаснея азъ, пламтя съсъ златни цветове, пламтя въ любовь, пламтя въ забрава, ала какво отъ менъ остава?— Ненужна шепа бяла пепель и димъ въ широкото небе! Но всички скитници, които при менъ за мигъ съ сгрели пръсти, кждето и сега да скитатъ за мене криятъ споменъ малъкъ, за топла ласка, топълъ пламъкъ въ нощьта средъ равнината чужда. О, какъ обичамъ да пламтя въ нощьта, средъ скитниците морни, унесени лица да грея Азъ друго нямамъ, само пламъкъ, раздавамъ го и бавно тлея. Но ето вече нощь студена, есенна безсърдечна нощь, души ме въ равнината пуста. Самотенъ, изоставенъ огънь, азъ вече никого не грея, защо пламтя като не мога да върша туй, което трябва? 50		Крадете искри, ветрове, крадете златната ми плъть, разнасяйте ме, подпалете и тия тъмни лесове, и тез пжтуващи листа. Да пламне въ пламъци света, да светнешъ, равнина широка, защо да има мракъ и студъ когато има тука огънь? Души ме нощь средъ равнината. Гаснеешъ пламенно сърце, и ти ли няма да изтраешъ подъ есенния леденъ вятъръ? Ала въ една спокойна вечерь ще мине пжтникъ уморенъ и до огнището, до менъ ще седне, съ пржчка ще разрови, останалата стара пепель и може би ще си рече: Да си отдъхна презъ нощьта, тукъ някога горялъ е огънь, тукъ нека новъ да наклада. 51
ЗООЛОГИЧЕСКА ГРАДИНА Тукъ робството е неограничено. Животни бедни задъ решетки, и вие птици съ лекото крило, които задъ мрежи хвъркате въ просторни клетки! Змиите съскатъ задъ стъкло. И папагали пъстри, на открито, на лека люлка се люлеятъ. Ала и те съ въ пленъ — за нея са вързани съ верига на крака. И те затворници са тоя день. Отъ цялата земя събрани тука, донесли снега на севера и баграта на юга, при васъ се стига — чуденъ връхъ — презъ рухналите мостове на рой години. И всичко: сила, красота и разумъ грей въ тебъ, зоологическа градина. Вижъ птиците съсъ пъстрите пера, жената би научила чудесно какъ да нарежда цветовете лесно, за да допълни свойта красота. Погледай гължбите снежни и патици и лебеди съсъ бели вратове отъ кждравъ гипсъ — училище за нежность. 52		А пъкъ орела — гордиятъ орелъ, покоренъ, ала никога доволенъ отъ своята съдба, цялъ день те гледа неподвижно съ подвижното око! Така отъ день въвъ день живеятъ птиците средъ робство, съсъ погледъ къмъ синевината! И толко много тука са крилата, отпуснати, ненужни, та струва ми се ако се размахатъ, ако се вдигнатъ изведнъжъ задружно, ведно съ изскубнатите клетки, ще стигнатъ горе небесата! Не като тях, с тревоженъ духъ, лисиците и вълците сноватъ, кръстосватъ клетките насамъ, натамъ, като совалки въ станъ. Навярно чакатъ случая щастливъ да имъ разтвори въ мигъ вратата, да имъ разкрие пжтя къмъ гората. Еленътъ съ вдигнати рога да се покаже иска, че и въвъ робство е красивъ, а биковете съ погледъ дивъ оградата съ чело натискатъ и блъскатъ съсъ рога. Задъ ровъ дълбокъ, въ скалиста пищера, живее сивата балканска мечка, Съ приведена глава 53
тя се разхожда неспокойно като че казва: О, не е това балканскиятъ ми стръменъ домъ! Я северната бяла мечка — съ изпънатъ вратъ, съ глава нагоре, мечтае тукъ за снъжни планини. Самата тя е кжсъ отъ ледъ на бъли равнини спокойствието въ себе си затворилъ. При двете диви котки е тревожно. Да ги помилвашъ съ ласкава ржка е невъзможно. Разкошенъ въ свойта самота, тържествено отпусналъ лапи, огромна котка — леопардътъ дреме, съ издигната глава, примигва съ пламенни зеници. На цялата природа гордостьта и ловкостьта, страстьта събрани въ него ме привличатъ. При тоя леопардъ ти става ясно, че има на света любовь и смърть желани страстно. А ти печаленъ, непокоренъ лъвъ, опрялъ глава до плещите на своята лъвица, защо си неспокоенъ, защо си недоволенъ, не стига ли ти тя, защо ревешъ съсъ гласъ препълненъ съсъ тжга? 54		Нима като си въ клетка не ти стигатъ любовь и верность? Често въ късенъ часъ минавамъ съ моята любима, недоволенъ, на тазъ градина край стената и често чувамъ твоя гласъ надъ тоя градъ притихналъ да се носи. О, ревъ — тревоженъ викъ къмъ свободата! А какъ е чуждъ на всички тука слонътъ. Той целиятъ е скръбь и отчаяние. По цели часове еднообразно си люлей хобота, главата съ големитъ увиснали уши. Хей, слоне, по какво тъжишъ? По мрътвата другарка ли, или за твоята родина Абисиния, която ти би искалъ да спасишъ отъ дивото културно нападение? Напразно се опитвашъ да играешъ, ловишъ съ хобота топка въвъ водата, или я вадишъ вънъ и я настжпвашъ съ кракъ върху земята. Или съ хобота си въ безсилна ярость наоколо си пръскашъ съсъ вода, че нъма отдихъ тукъ безъ свобода. О, като тебъ самия твойта скръбь тежи! Маймуните изглеждатъ днесъ доволни. Съ въже, съ върлина те играятъ тука, или ловятъ съсъ кракъ презъ мрежата дошлия листъ есененъ и дъвчатъ го отъ скука. Те като насъ привикватъ лесно на всяко робство. Само песоглавецътъ нестриганъ, съсъ голямата коса, е седналъ като старецъ вънъ на двора, надъ своята сждба замисленъ.
Излизамъ вънъ. Край мене хора, хора, щастливи и нещастни — пъстъръ святъ. Съсъ погледи въвъ страсть отъ радость или скръбь. Едни вървятъ покорни, други недоволни въ мечта по другъ животъ. Шуми градътъ подъ необятенъ сводъ. И азъ вървя напредъ. Тревоженъ святъ, разглеждамъ те и струва ми се още съмъ въвъ зоологическа градина, при нова клетка по-широка, и вжтре въ нея сякашъ съмъ и азъ. О, кой съмъ азъ? Вървя и вече усещамъ въ мене блика сокътъ и силите на цялата земя. Затуй горя въ любовь и страсть, въвъ грубость и въвъ безсърдечие. И зная, въ клетка ще сме цялъ животъ. Презъ разтрогите ще ни грее слънце, ще ни примамва ясенъ небосводъ. Нима не можеме поне отъ другите животни по-добре живота си да наредимъ ? Да бждемъ радостни, щастливи. Задружно да разхубавимъ земята — нашта клетка тесна, да я напълниме до горе съсъ повече любовь и песни! 56		СЛЪНЧЕВЪ ГРАДЪ ВИСОКОГОВОРИТЕЛЬ Азъ съмъ единъ високоговоритель на бждещия слънчевъ градъ. Отъ светлина и звукове преситенъ, разпръсквамъ ги по тоя моренъ светъ подъ схлупения небосклонъ. Така врабецъ презъ февруарий, застаналъ на сухъ клонъ, на слънчевия връхъ на някоя топола, съсъ цяло гърло възвестява, въ предчувствие, зелена, близка пролеть. ГЛАСЪ Вий клюмнали глави по кафенетата, преситени, и натежали подъ мждростьта на всички векове, какъ можете да съществувате безъ вяра въвъ света? Животъ ли е това, нима не чувате гласа на новите свободни хора, той ви зове, той вика днесъ и въ менъ — да счупимъ на живота си черупките, и като птици да излетимъ презъ дупкиге къмъ общия свободенъ слънчевъ день! КЪЛВАЧЪ Единъ кълвачъ остана въвъ гората. Въ дървото нокти впилъ, съсъ човка по кората неспирно чука. Кълвачо, съ пъстрите пера, нахално смелъ, оставашъ тука въ просторната гора,
отъ клонъ на клонъ прелиташъ, чукашъ, неотстжпчивъ цялъ день. Не се страхувашъ ти отъ студъ и зима, ти знаешъ: щомъ въ гората си роденъ тя длъжна е храна за тебъ да има. МУЗИКА Упорстваше предъ есеньта градината, но тази вечерь въвъ Ариана музиката спряла. Въ градината безъ музика, свободно вече отвредъ нахлува есеньта. О, музика, когато тука минехъ, проникваше ми чакъ въ кръвьта. Музика — душа на летните градини, безъ тебъ е тъмно по света. Вървя и като въ сънь изплава единъ жадуванъ святъ предъ менъ: Средъ бодъръ трудъ минава всеки день, и вечерь вънъ свободно се разлива изъ улици, площади и градини човешкиятъ потокъ. Какъ съ радость бихъ отдъхвалъ азъ, следъ день на трудъ подъ синъ лазуръ дълбокъ, средъ шумната тълпа въвъ онзи слънчевъ градъ. Потоци музика ще плиска светла, мека, и есеньта ще бжде тамъ по-лека. КРИЛА Свободниятъ аеропланъ, презокеанските огромни параходи и електрическата светлина, радиостанциите на Парижъ, Москва и Лондонъ, които вплитатъ въ звуци като въ паяжина просторния ни земенъ домъ,		съсъ тез международни сили, плодъ на човешкото усилие, съсъ тезъ дела, светътъ самъ себе си надмина, ненужния дележъ отрича. И струва ми се виждамъ: боси тичатъ народите въвъ своите огради, ръце издигатъ, тичатъ, падатъ, съсъ Непохватните тела, жадуватъ, ала не достигатъ откжснатите си крила! МАГНИТЪ И тука презъ листата гъсти, на тоя лесъ вековенъ, прониква слънцето, огрева най-тъмни урви и долини, така до менъ презъ дни, нощи, години прониква светлина могъща отъ бждещия святъ и ме влече като магнитъ напредъ. СЪ Р Ц Е Тъй както инженеръ чертае плана на някой мостъ, на нова кжща и съ погледа си иска да обхване какъвъ ше бъде истинския изгледъ, така и азъ съсъ тия стихове дали ще мога също, съсъ верата, която грее въ менъ, да дамъ поне далечно очертание на идещия день? Че моето сърце живей и страда съ надеждата, която го крепи, че скоро може би широка сграда ний братските народи ще сградимъ съ врата въ Москва, съ прозорецъ въ Римъ, съсъ стреха и гръмоотводъ въвъ лондонския дименъ небосводъ.
Хей, братя, отъ шестте ни континента, елате, изправете се до менъ, стжпете на Айфеловата кула, на Днепрострой и на ню-йоркските небостъргачи. Отъ тукъ е по-високо, по се вижда какво велико нещо предстои на всичките народи следъ оня часъ, когато земните вражди ще паднатъ. Сърце, ти никога не си доволно. Като единъ далекогледъ презъ планини и дни неволно надъ тоя светъ ти гледашъ все напредъ. ДЕТЕ Надъ Перникъ залезътъ догаря. Стои на пжтя предъ вратата на бедна кжща едно дете съ запалена цигара и гледа какъ отлита тоя день. То няма още петь години, а какъ спокойно си държи ржката, и въ стойката му и въ очите сини,, съсъ тоя погледъ неподвижно спрянъ на залеза, гори скръбьта на старецъ уморенъ. Кога успя тъй бързо да увехнешъ, дете, неразцъвтъла пжпка? Кога открехна вратата на света, кога виде жестокото му, чуждото сърце? Не ще огрей усмивка твоето лице. 60		Самотно на света си ти живяло и днеска твойто кръхко тяло, въ едничка мръсна дреха, стои съсъ боситъ нозе върху земята, не чака никаква утеха. Та неможа ли широката земя подъ тебъ, която има сили да запали презъ пролетта мильони цветове, листа, та неможа ли широката земя да влее въ тебъ поне една едничка капка отъ свойта млада, бодра сила? Дете, по риза, босо и безъ шапка, ний всички сме виновни днесъ предъ тебъ, виновенъ съмъ и азъ, че пишехъ стихове за самотата, че нищо не направихъ по земята, че гледахъ всичко безъ да вдигна гласъ. Ний всички сме виновни, че търпимъ дете, животътъ ни да не расте като на пролеть буйната зеленина, а да догаря, да се стопява въ димъ като въвъ пръстите ти малката цигара. О, потърпи или расти по-бърже, азъ вярвамъ, тоя святъ самъ въ себе си най-сетне ще развърже могжщи сили спряни, расти, дете, за тоя слънчевъ градъ! 61
Отъ същия автор БЕЗШУМНИ ДНИ — стихотворения, 1930, стр. 32, цена 10 лв. Премирана отъ Българския Писателски Съюзъ. ПРОЛЕТЬ НА БУЛЕВАРДА - стихо- творения, 1933, стр. 64, цена 15 лв.		СЪДЪРЖАНИЕ Малка земя Посвещение........................... 7 Птици .............................. 8 Раздзла..................................... 9 Водопроводъ...... ........ 10 Гора .... .................... 12 Самъ......................................... 13 Зимна нощь ................. 14 Малка земя..................... . .16 Нощь...................... ..... 18 Слънце.................................... 19 Пролеть . ..... ... 20 Продавачка ........................... 22 При бълата вода......... . 23 Плажъ.......... ................ . 24 Следъ дъждъ.......................... .26 Дзифтъ Бждещъ свътъ . ... . . .29 Княжево . .......... . . . .30 Електричество......... 32 Кола 105........ . 34 Работници по стръхитъ....... 36 Дзифтъ........... 38 Основи..................................... 40 Робство.................... .... 42 Огънь въ равнината Старецъ..................................... 45 Пжть..................................... ... 46 Аеродрумъ............................... 48 Огънь въ равнината............... 50 Зоологическа градина ........ 52 Слънчевъ градъ ..................... 57
КНИГАТА „ХОРА ПО СТРЕХИТЕ", СТИХОТВОРЕНИЯ ОТЪ ЛЖЧЕЗАРЪ СТАНЧЕВЪ, СЕ ОТПЕЧАТА ПРЕЗЪ МЕСЕЦЪ НОЕМВРИЙ 1935 ГОДИНА ВЪ ПЕЧАТНИЦА С. М. СТАЙКОВЪ, СОФИЯ. КОРИЦАТА НАРИСУВА ХУ- ДОЖНИКЪТЪ БОРИСЪ АНГЕЛУ- ШЕВЪ. ИЗДЯНИЕ НА „С В Е Т- ЛОСТРУЙ" — ЩРЪКЛЕВО.		ЦЕНА 30 ЛЕВА
Из статия на Петко Росен, в. Зора, 1933. За градовете в черен дим обвити, За трепкащите всред снега села. За нея — нашата земя — изпитала Безброй беди, неслуки, теглила. Да бъде честита!— Емануилъ Димитровите — Есенни пламъци, като всичко есенно, са твърд е носталгични за да ни възпламенят; приблизително в такъв тон е и Златно и синьо на Ив. Мирчев. Изобщо това са отгласи на миналото Милото и тъжно минало. Такъв отглас са и поетическите наивности на моя кръщелник Минко Неволин, идящъ изъ Момина кула. Младото и бодрото ще усетите въ Хора по стрехите на Лъчезаръ Станчевъ (какво смахнато заглавие! Един мъдрец бе казал, че заглавието е огледалото на книгата). Поезиите на Лъчезаръ Станчевъ са една бодра и сърдечна апология на материалната култура на творческия трудъ и техния прогресъ. И на колектива. Прочетете Огънь въ равнината едно отъ хубавите стихотворения въ тази сбирка. Все този лайтъ мотив: Не търся сила в самота. Да бъдеш сам не е достойно, в тези дни, когато като в треска светът се мета неспокойно. ....................................................... Затуй напуснах свойта гордост с недоизречената скръб по нашата съдба човешка. Ако не раздавах само похвали, таз годишната награда бих дал за тази сбирка — по-хубава няма. В поезиите не Дим. Гундовъ Следъ дъждъ (следъ дъждъ никнатъ всекак ви гъбички) има тукъ тамь добре под хванати и сърдечно усетени мотиви. Бе денъ е откъмъ образи и форма. Има ли поезия — не казватъ. Стефанъ Стан чевиятъ Морякъ поетизира отъ брега на морето, и затова възторзите му са неизмеримо по-силни въ сравнение съ из живяното. Нещо по устремно и по-жи во въ образи и обрати на речта има...