Елин Пелин кумува на Лъчезар

Най-хубавите студентки - филоложките, бяхме кацнали на припек до лъвчето в двора пред Университетската библиотека и неудържимо бъбрехме. Неочаквано ме приближи Ана - дъщерята на художника Никола Маринов, разперила вестник “Литературен глас”, и ми довери съвсем тихо: “Ели, твоят Лъчезар ти е посветил цял цикъл стихотворения във вестника.” Исках аз да прочета, но тя не ми дава вестника и чете пред всички на висок глас:
 

    ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист,
    ще намеря ли и там, в Париж,
    или в дим ще бъде той опушен?
    И дали, в градина нейде сгушен,
    ще усещам в топъл слънчев ден,
    както днеска, че седиш до мен?

    Светлините на града пред нас
    и в Париж ли близки ще блестят?
    И дали и там и скръб, и жажда
    ще пробужда в дух и плът
    влак далечен със тревожен глас?

    Топла пръст, трева уханна, мека
    в някой кът дали и там ще има?
    Кой ще бди над мен при самотата?
    Кой духа ми вечер ще приспива?
    Със каква ръка в Париж, любима,
    бих сменил ръката ти, която
    кротко в моята сега почива?
 

Бях и изненадана, и утешена, че, макар изоставена, не съм забравена от Лъчезар. В края на 30-те години в същия вестник, издаван от Д.Б.Митов, за първи път четох за Елин Пелин. Там имаше снимки на семейството на писателя, и с приятели, и от лов с Царя. Отразени бяха съветите, които младият автор получил при подредбата на първата си книга, за което поетът Кирил Христов скромно пише: “Разправих му, че французите, за да разберат стилните качества на някой нов писател, най-напред се хвърлят да изследват епитетите: ако са нови, свежи - добър е... Важното бе, че Пелинко узна от мене работи, които напусналият гимназията от пети клас момък не бе чувал още от никого и които по-късно използва...”

Между вестници и писма минаха няколко семестъра, докато Лъчезар се върна от Париж след специализацията в Сорбоната (Университета) и като асистент на многозаслужилия за България професор Леон Болийо.

Дойде време за годишните литературни награди и под заглавие “Щастливците от 1939 година” в официоза, вестник “Зора”, критикът Йордан Бадев писа: “Гологлавият и все още буен и енергичен във всекидневния живот доайен на българските поети - Кирил Христов, който през изтеклата година преповтори, за радост на всички творци на поезия у нас, най-хубавите си пeсни - “Химн на Зората” - получава награда за драмата си “Майстор и дявол”... Белязана е с отличие тази година и г-жа Фани Попова-Мутафова за историческия є роман “Боянският майстор”... Достойна и заслужена е наградата и за пътеписите на Ангел Каралийчев, онасловени “Земята на българите”... И най-после един нов лауреат - младият поет Лъчезар Станчев за сбирката му “Земя под слънце”, в която в изящни и различни от Каралийчевите звукови хармонии трепти патетично същата обич към майката родна земя...”

Окрилен от наградата, Лъчезар ме зарадва с идеята да се сгодим. В нежната пролет на 1941 година се решихме на сватба. Лъчезар дойде да ме вземе от Луковит, където след завършване на романска филология се опитвах да бъда най-хубавата млада преподавателка в гимназията. Веднага се запътихме към София. Вечерта пристигнахме и присветвайки с фенерчета, се лутахме дълго по затъмнените от войната улици. Най-после попаднахме на булевард “Адолф Хитлер” в апартамента на брата на Лъчезар, писателя Емил Коралов, и съпругата му Милка Петрова, също авторка на романи. Лъчезар желаеше да поканим писател за кум и ни разказа за първата си щастлива среща с редактора Елин Пелин, който харесва и отпечатва в списание “Светулка” през 1925 година първата Лъчезарова приказка в стихове. Емил, Милка и Лъчезар още от 1933 година, когато бяха основали вестник “Весела дружина”, издаван до 1947 година, си споделяха и обсъждаха заедно. В този вестник Лъчезар беше одобрил за печат първи творби на Александър Геров, Вутимски и много от най-младите поети. Емил, като по-стар с две години, енергично насърчи Лъчезар да вземе телефона и да поиска среща. Сполука ли ни гонеше, пръст на съдбата ли беше, но веднага на телефона се обади Елин Пелин и срещата се уговори за следващия ден в Американската сладкарница на ъгъла на улица “Раковски” и улица “Граф Игнатиев”.

После Лъчезар разказа: “Така се бях разбързал, че почти подминах сладкарницата. С пристигането си Елин Пелин излеко отклони опита ми да почерпя. Когато разбра каква е молбата ми, той ме премери с един поглед и докато по лицето му пробягна усмивка, запита хубава ли е госпожицата. Не успях да не призная, че ми е взет умът и той се съгласи да кумува. Тогава вече бъдещият кум сподели, че веднъж е бил кум, но младоженците се разделили и ме попита дали не съм суеверен. Изглежда, че бях убеден, че не съм, защото си помислих, че може би това е форма на поучение. Накрая на разговора Елин Пелин поиска да се запознае и с бъдещата булка и ни покани на гости в дома си.”

В уречения час с Лъчезар се изкачихме до китния Лозенец. Прекрачихме прага на нова бяла къща сред омайна градина на улица “Журналист” номер 12. Посрещнаха ни сърдечно - бъдещият кум, прекрасната му съпруга Стефанка и двете им весели деца. Очаровахме се от топлата атмосфера в семейството и стилната наредба на дома с голяма библиотека и украса с ловни трофеи.

До този момент за мен Елин Пелин беше любим автор на самобитни разкази с пъстроцветна поетичност, а сега трябваше да го възприема като кум. Припомних си забавния спомен на професор Александър Балабанов за Петербург от 1913 година, когато двамата с Елин Пелин, от брега на Нева пели като избягали “от лудница” “... и гледахме втренчено в нещо голямо във водата, близо до брега, така не съвсем на плиткото, нещо голямо черно, мазно, нещо като кит...” и дори го замервали с камъни: “Чакаме да се дигне китът.” Но китът не помръдвал. Накрая разбрали, че това е един огладен и омазнен от векове огромен камък. Питах се дали е случайност, че Лъчезар също има влечение да търси първична сила в “Камък”:

Огромен камък, с тебе съм играл
като дете, та с радост днес те срещам,
приятелю, и в теб е мъртво нещо -
обрасъл в мъх, изглеждаш остарял.

...

Но днес съм друг и ти си друг. И двама
стареем тук, от дъжд и вятър брулени,
как можех аз да устоя на бурите,
щом ти си победен, гранитен камък!

Но ти си пак спокоен в тоя час,
а мойта кръв е все така гореща,
защо не мога като теб и аз
годините спокойно да посрещам?

1929 г.
 

Ведрата сутрин на неделята - 20 юли 1941 година - започна с обличане на булката, по предложение на кумата Стефанка, в тяхната къща. От суматохата се възползваха девойките, за да си напишат имената върху моята обувка и така да си осигурят скорошно омъжване.

За венчавката ни прие вековният свод на църквата “Света София”. Заради съобщението във вестниците придойдоха много приятели и близки, дори от Охрид. До църквата ни отнесе лъскав автомобил. В трепкаща светлина на свещи, с мирис на църковни благовония, се лееше разкошът на свещенодействието. Кумът и кумата, в официални облекла, закичени с бели цветчета, стояха до нас и с усмивка ни напътстваха. В булчинския букет трептяха най-нежните бели гладиоли, поръчани в царската градина на двореца Врана. Момченца припкаха след мен, държейки дългия ми шлейф. Струваше ми се, че не стъпвам по земята с ефирната бяла копринена рокля с було и венче от цветя... Дългите бели сватбени свещи осветяват нашите сватбени корони, искрят и се стопяват... На излизане от портите на църквата ни обграждат радостните шапки на дамите. Отвсякъде ни обсипват бонбони, цветчета вратика, жито и много снимки за спомен...

Сватбеният обед ни събра в салона на нова жълта къща на улица “Камчия” номер 2, у сестрата на Лъчезар - Райна, съпруга на известния доктор Цанко Иванов. В средата на масата кумът е достолепен в строгия черен костюм и разпален в диалога с охридския комита, баща ми, историка Владимир Якимов Бояджиев.

В незабравим миг кумът Елин Пелин осветява пътя ни към щастие с живи пъстри думи, изпълнени със сърдечно доброжелание. Оставям се на вихъра и Лъчезар ме носи на ръце... Кумовете ни подаряват голям сервиз за хранене от фин баварски порцелан. Младоженците даряваме кумовете с копринена нощница и пижама...

Закриляни от вечерта, в лятната прохлада на затъмнената софийска гара, младоженците, с по един куфар, се качваме в дългия влак на сватбеното пътешествие. Под светлината на фенерче, в ритъма на колелата, Лъчезар пише на коляно:

С какво сме свързани от тоя ден
един към друг загубени в полята?
Вън бляска Искър. Ти си тук до мен
и лъха топъл скитнически вятър.

Къде те водя? Нямам нийде кът!
Кога съм имал нейде нещо свое?
Вън колелата пеят ни: На път!
Тревожен път в живота неспокоен!

Скоро ставам издателка на частна библиотека “Незабравки” и с моя редактор Лъчезар Станчев издаваме първа книга - “Приказки за Бобо” от Елин Пелин.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 1, 19. I. 1998 г.)
 
 

Елин Пелин кръщава сина на Лъчезар

От приютилия ни затулен под снеговете град Луковит младият баща, Лъчезар, побърза да разпръсне новината, че имаме син от 10 януари. След самолетната англо-американска бомбардировка на същия ден от 1944 година софиянците бяха изоставили столицата. Въпреки световния въртоп доблестните пощенски служители функционираха и ни ощастливи писмото на нашия кум Елин Пелин:

“Господин Лъчезар Станчев

ул. “Хр.Ботев” 5, гр.

Луковит

Самоков, Краварника, 8.III.44 г.

Драги Станчев,

Твоето писмо ме зарадва с известието, че си имате момченце. Нека ви е честито, дай Боже да расте живо и здраво.

Ние пострадахме доста тежко от бомбардировките. Нашата къща е доста разнебитена. Наблизо около нея паднаха десетина бомби и тя е съвсем необитаема. Дойдох в Самоков и се настанихме с цялото семейство у един добър приятел в държавния Краварник.

За кръщаване на малкия едва ли бихме могли скоро да дойдем. Мъчно много е пътуването. Ако можеш да отложиш работата за по-добри времена, ще бъде добре. Моя Боби кръстихме, като беше на 4 години. Ако пък не желаеш да го гледаш некръстен, може пък някой да го кръсти от мое име. Това си е вече ваша работа.

Нашите са много добре. Честитяват ви всички наследника с най-хубави пожелания за него и за семейството ви. Поздрав от сърце от жената, от Елчето, от Боби и от мене на тебе, на госпожата и на малкия.

Ваш Елин Пелин.”

След войната софиянците побързахме отново да се загнездим в любимия град. На слънчевия ден, 12 август 1945 година, поканихме кумовете семейство Елин Пелин за кръщаване на сина ни. Живеехме на партера в двуетажна къща в алпийски стил на улица “Марин Дринов”, номер 27. Срещу нас, на номер 28, живееше професор Александър Балабанов. Лъчезар се беше сближил с него, когато през 1941 година професорът сътвори предговор на антологията “Македония в песни” (подредена от Л. Станчев и Р. Мутафчиев, издателство “Чипев”). Голямата антология включваше родолюбивата поезия от К. Миладинов и Вазов до Ел. Багряна и Н. Йонков (Вапцаров). Сега България пак беше загубила Македония и моите родители, както много други българи от Македония, отново се изселваха от Охрид. Нашият малък апартамент имаше еркерен хол, където се насъбраха гостите. Настанихме кумът Елин Пелин и кумата Стефанка в средата на масата. Завладя ни вечната македонска тема. Лъчезар се разпали и рецитира “Черното знаме” на Вазов:

Македонио, родино мила!
Люлко на гиганти и на слава,
Бездно, що надежда не огрява,
Бездно страшна на сълзи, теглила!

В предговора на антологията Ал. Балабанов беше “доказал”, че това е “най-хубавото българско стихотворение”. Професорът беше приятел на Елин Пелин и Лъчезар много искаше да го покани на кръщенето, но не успял да го намери.

Македонските страсти затихнаха точно в пет часа, когато пристигна отецът от църквата “Света София” заедно с едно момче помощник, което носеше купела. Малко преди да започне церемонията, Елин Пелин каза:

- Лъчезаре, не е за мен да повтарям след попа. Затова Стефанка ще повтаря.

След време си мислех, че в тези смутни времена, когато новата власт недолюбваше църквата, полезна беше всяка предпазливост и естествено кръщенето вкъщи.

Съблякохме синчето до голо. Отецът го натопи в купела. Много се вълнувах малкото да не се разреве, но то, насърчено от общото внимание, прие с усмивка и явно удоволствие участието на голото си коремче в ритуала. Дойде ред на специалната торта, поръчана в сладкарница “Савоя”, на площада зад “Кончето”. Понечих да поднеса тортата и очевидно щях да сгреша. Но кумата Стефанка бдеше здраво в ролята си на кръстница, грижеше се за младата булка и ме напътстваше:

- Ели, първо поднеси на отеца.

Елин Пелин и Стефанка дариха кръщелника Владимир със златно кръстче и дрешки.

В този незабравим щастлив час чувствах, че всички, и кръстникът и кръстницата, и ние сме озарени от светлината, за която Лъчезар мечтае в стихотворението “Раздяла”:

...

Аз заминавам, тръгвам скоро сам
и ти сама оставаш тук, любима.
Дали ще се завърна и дали
ще можем някога да бъдем трима

в такава нощ, когато дъжд ръми
и ласката на мъничка ръка
да пръска светлина по моя път?

Светът какво е, без да се обича?
В широкото поле ръми дъждът
и по лицето ми студен се стича.

(Из сп. “Пламък”, бр. 5, 1997.)

 
У Елин Пелин  „На сърна” с Лъчезар

„Наистина не ударихме нищо, но направихме хубава разходка.
С тая утешителна мисъл ние оставихме на мира Средна гора и нейните кисели сърни.”
Из „На сърни” от Елин Пелин

На улица „Стефан Караджа”, където сега е „Сатиричният театър” и доскоро редакцията на в. „Стършел”, през 30-те и 40-те години в къща се намираше редакцията на в. „Весела дружина”. Този феноменално популярен седмичник заедно с едноименната поредица-библиотека от книги за юноши се издаваше от братята Емил Коралов и Лъчезар Станчев.
Когато излязъл от редакцията, моят младоженец от една година, Лъчезар решил за отмора да наобиколи улица „Раковски”, „Кафене Цар Освободител”, „Американската сладкарница”... Видял на маса Елин Пелин с проф. Александър Балабанов и приятели, и поздравил. Елин Пелин му предложил да седне при тях. Лъчезар използвал случая да благодари още веднъж на проф. Балабанов за родолюбивия предговор на антологията „Македония в песни” (подбор Лъч. Станчев и Р. Мутавчиев, издател Т. Ф. Чипев, 1941 г.) и да разкаже, че се е опитал да събере най-доброто по темата от Иван Вазов до Багряна и дори е представил с първо участие в антология тогава неизвестни поети (като Никола Йонков - Вапцаров). После разговорът затънал в ловни спомени. След наприказването, на излизане Елин Пелин поканил Лъчезар да гостува с булката си в неделя на обяд с дивеч – сърна.
Като младоженци бяхме посещавали доста пъти дома на нашия кум Елин Пелин, но сега явно ставаше дума за почти официален обяд.
В уречения час пристегнати в най-добрите си облекла се запътихме към дома украсен с ловни трофеи на улица „Журналист” в квартала „Лозенец”. Доверих на Лъчезар, че съм притеснена, че ще опитвам дивеч: „Да не глътна някоя малка сачма?” Моят поет се правеше на запознат с ловуването, още от детските години, когато е ходил на лов с баща си из горите около баните на родния курорт Вършец. И силно ме успокои, с обяснението: ”На сърна се ловува с едри сачми”. Посрещнаха ни домакините и ни поканиха на втория етаж в хола. Около празнично наредената маса седнахме кумът, кумата Стефанка, ние и дъщерята на кумовете със съпруга си.
Имах и още едно притеснение. Да не би на обяда да присъства и Царят, защото знаех, че Елин Пелин ловува в компания. Веднъж, вече се случи, когато бяхме у Елин Пелин да се обади Царят, че ще му дойде на гости. Елин Пелин отговори по телефона, че в момента има гости - поета Лъчезар Станчев с младата му съпруга. Тогава, за мое най-голямо притеснение, Царят казал на Елин Пелин, че ще се радва да се запознае с младите. Обаче, след малко се обади секретарят и каза, че Царят е ангажиран с извънредна среща с чужденци. Така, размина ми се да стана светска дама – почти придворна.
Елин Пелин оживи разговора на масата и изненада Лъчезар, като го попита откъде произхожда неговото име, да не би да е псевдоним. Този въпрос ме стресна, защото усетих прозрението на писателя за нещо,  което аз би трябвало да знам, а досега дори не съм попитала. Лъчезар разказа, че той е първият с това име, защото, баща му Дончо Станчев като за последно от петте деца изглежда е изчерпил идеите си за имена и го е кръстил на псевдонима си Лъчезаров. Това бил псевдонимът, с който баща му се подписвал в началото на века, когато, като учител и поет, пишел драматични и хумористични сценки за изпълнение в театри и читалища.
Задушеният дивеч много ни се услади, кумата Стефанка се беше погрижила със специална рецепта за марината с лимон. Елин Пелин ни разясни, че за да може да се яде, месото от сърната трябва да престои поне няколко дена преди да се обработи чрез марината и че от цяла сърна се получават само 15-тина кила месо. Лъчезар държеше на престижа си на фин поет, но днес не успяваше да скрие прекрасния си апетит. Подсказах му да не прекалява и Лъчезар потърси поетичната нотка в ловуването. Разказа, че щом тръгнели на лов за зайци с баща му, стъпвал върху сухи клечки за да вдигне шум, та зайците да избягат и баща му да не улучи. Елин Пелин много се засмя на този антиловджийски номер и разви мисъл, подобна на написаното в неговите „Въпроси”: „че там, в тайните на нашата душа, между необяснимите морални закони, които ни движат, лежи у всички ни и зверското”.
След години, на честването на 70-годишнината от рождението на Елин Пелин имаше банкет, ние бяхме поканени и седнахме в края на масата. Елин Пелин обаче настоя да се поразместят поканените и до него да седне 30-години по-младият Лъчезар със съпругата си. Подобно, спонтанно изразено, изключително приятелско отношение към „магнетичния” Лъчезар от други писатели ми беше направило силно впечатление още на времето при „разширеното приемане” 1937-39 г. в Съюза на писателите (председател Добри Немиров), когато Лъчезар беше избран на първо място с най-много гласове из забележителните кандидати (от Ран Босилек, Д. Б. Митов, Г. Цанев, Красински, Димитър Талев, Змей Горянин,... до Радевски, Матвей Вълев, Чудомир, Караславов, Младен Исаев...).
Накрая на обяда Елин Пелин се подсети и попита:
- Лъчезаре, от „добри приятели” научих, че аз съм те бил назначал на държавна работа, а аз дори не знам, къде си?
Лъчезар си призна, че след специализацията 1937-1939 г. в Париж е спечелил конкурса за преподавател по френски език в Държавната политехника, може би, благодарение на популярността на афоризма: ”За глупава жена от ум се женя аз.” Думите на Лъчезар предизвикаха весели усмивки, защото младоженецът се правеше, че избягва да погледне към мен. Афоризмът беше от превода в стихове на Лъчезар „Училище за жени” от Молиер. По това време, този превод (по покана от Лилиев) беше станал популярен и отпечатан в книга и игран на сцената на Народния театър.
Мина време от незабравимия обяд с дивеч – сърна и станах издателка на „Незабравки” - поредица - библиотека от детски книжки. Лъчезар ми беше редактор. Първа книжка от  „Незабравки” стана „Приказки за Бобо” от Елин Пелин.
И досега се  питам: „Случайност ли е незабравимото?”

 В. „Словото днес”, октомври 2008.

 

Моят век с „усмивката” на Лъчезар Станчев и СБП-ейци
 (Весели бивалици)
        
С Петър Динеков по „Царя”
Свежо студентско любопитство ни влече към ъгъла с улица “Раковски” срещу Писателското кафене, където е книжарницата. На витрината е нагласена седмичната новост „Хора по стрехите” - издание на „Светлоструй”, 1936 г., с корица от Борис Ангелушев  и голяма снимка на автора. Лъчезар се прави на изненадан и с широка усмивка ни подарява от стоте си авторски екземпляра. Отминаваме Военния клуб и потъваме в насрещния аперитив. Сдобиваме се с кренвирш, руска салата, хлебче-коронка и коняк Медицинал или лимонада. Най-привлекателни са темите с „критическа злост” и чакаме Петър да се надигне и с жар да напява, че „най-същественото за днешното време е откъсването на новите поети от символизма”. После се изважда „Критика на новата българска лирика”,  с автограф: „На приятеля ЛС за спомен, 1934, Милко Ралчев” и се подхвърля „съвсем прав е Ралчев”: „Достатъчно е един поет да вложи социално съдържание в поезията си, за да бъде признат за истински изразител на времето и на народа си.” И още, че на тази тенденция – „първата и най-голяма жертва е поетесата Багряна”. И още, „темпераментът на Лъч. Станчева е по-малко, дори съвсем не драматичен, какъвто е темпераментът на Далчева”. 
Лъчезар, наскоро канен да участва в литературна вечер заедно с Багряна, се чувства задължен да защитава - направо като рецитира „Унес”:
Говорù, говорù, говорù –
аз притварям очи и те слушам...
Усмихва ни се дъното на чашите –  време е за изпращане на дамите - често с насока към венчило...

С Ран Босилек кандидатстване за членство в СБП
Когато през май 1937 г. беше приет в СБП Лъчезар се чудеше как да се радва, като е притеснен, от прекалено отличния си резултат да бъде избран при тайното гласуване на първо място от кандидатите. И най-вече, че на второ място беше Ран Босилек, негов „кръстник” в литературата за  деца и съсед в кв. Иван Асен II. Лъчезар беше гостувал в наредената в изключителен български стил къща, още когато е бил поканен за сътрудник на сп. „Детска радост” в началото на 30-те години. За радост притеснението се оказа напразно и нищо не помрачи прекрасните отношения на Лъчезар с останалите колеги приети по това време като: Д. Б. Митов, Г. Цанев, Красински, Д. Талев, Змей Горянин, Хр. Радевски, Чудомир, Г. Караславов, Мл. Исаев, Боян Болгар...

Със златните песъчинки на проф. Ал. Балабанов у Елин Пелин
В 1939 г. Лъчезар получи голямата годишна награда за поезия за парижката си стихосбирка „Земя под слънце”. Кои са били съдници на наградите, не се писа и тогава не знаехме. Но изглежда, че и добрите дела не остават неразкрити.
След доста време, в началото на четиридесетте години, една ледена зимна привечер, бяхме на гости у кумовете, семейство Елин Пелин, на улица “Журналист”. Пристигна приятелят на домакина, професор Александър Балабанов, оплака се от хлъзгавицата и още от вратата попита дали имат пясък вкъщи, защото му се е свършил пясъкът и в двата джоба, и на връщане няма да има с какво да ръси пред себе си по заледените тротоари. По нашите младежки усмихнати лица личеше, че се чудим не може ли да се стъпва на същите места, където вече е поръсено. Сякаш усетил нашите мисли, Балабанов каза: “В тъмното видими са само златните песъчинки, но те са толкова малко, почти както в поезията. Лъчезаре, ти сигурно не знаеш, че ние с Пелина помогнахме в отсяването на литературните награди от 1939-та”. Елин Пелин побърза да отклони разговора на тази тема, като се затюхка, че може би вкъщи нямат пясък. Тогава Лъчезар предложи като по-млад да слезе в мазето и да гребне от пясъка, в който е заровен празът за зимнина. Кумата Стефанка ми довери, че е много изненадана и зарадвана за мен от това, че моят млад поет знае как се прави зимнина в пясък.
Незабравимо остана впечатлението от желанието на Елин Пелин за запазване от откриване на тайнството на журито, за да остане магията и удоволствието от наградата.

Още един народ нахранен с две риби и пет хляба
На гара „Гар дьо л’ест" в Париж, да изпраща мосю Лъчезар, е дошъл художникът керамик Георги Бакърджиев заедно с приятелки манекенки модели и е примъкнал и свои творби.
- Георги, какво си напъхал във вързопа?
- Само двечки керамични риби, Лъчезаре.
- Георги, но може ли да се нахрани гладен за изкуство народ с две риби? - хитрее Лъчезар, за да се измъкне от допълнителния багаж.
- Има сполучлив опит, Лъчезаре.
- Георги, но Той е бил Божи син?!
- Лъчезаре, големите искрени очи на моите манекенки нима не Ти казват, че си Божествен?  
- Грешнико Георги, дай Ми рибите и донеси пет хляба, докато се сбогувам с фарисейките.

Лъчезарното обяснение след три години в Париж
От поетичното алиби:

Зная, зная: всичкият ми плам,
мислите ми са били нетрайни,
чужденките, що обичах там,
бяха дъх на вечери омайни.

Към любовна присъда:

Вярвам: в слънце ще блести светът,
вярвам в твоята любов, момиче,
вяра има само в роден кът,
и света чрез него аз обичам.    (Из. „У дома", 1939)

Къщата на Г. Караславов и 120 000 тираж на сп. „Славейче”
В 1957-ма Лъчезар основа „Славейче” с опита си от издаване на вестници, списания и поредици още от 30-те години, като „Талаз”, „Весела дружина”, „Герои”, „Весело лято”, „Дружинка”, и др. Изданието беше, разбира се, на СБП, но Лъчезар работеше „като частник” - според сполучливата оценка на негова колежка главна редакторка. Веднага създаде приложението - библиотека „Славейче”, с идеята да се постигне хонорарът на отделна книжка от библиотеката да бъде на равнището на нормална книга. Разбира се, това привлече изявените творци като автори. Но книжките бяха само десет в годината и Лъчезар въведе списък на чакащи. Председателят Караславов строеше къща и пожела в една година да участва с две книжки, но Лъчезар събра кураж и възрази. Всички очакваха буря. Но приятелят от младежките години Гец успя да се надделее  и публично се отказа да се меси в работата на редакцията. „Славейче” стана единственото печелившо издание, финансиращо СБП.

Вера Мутафчиева разроява „Бивалици"
Мои весели спомени във в. "Стършел", бр. 3, 1997 г., се отпечатаха под заглавие „Бивалици". В следващата година, под същото заглавие, бяха представени спомените на Ели в книгата „Париж под слънце и благи думи от съвременници”. Тази книга успя да стане НЕпечеливш кандидат за субсидия в 1998 г. от „Фонд Хиляда и триста години България”, но за късмет в съвета на фондацията участваше Вера Мутафчиева и „Бивалици” се разроиха.

   Съдържание на      "Париж под слънце" от   Лъчезар Станчев
                                 и   "Благи думи от съвременници",  изд."П&П Славейкови",  София,  МIIМ г.

Марио Жеков - рисунка, Вътьо Раковски - предговор, Тюрхан Дойран - снимка
Б л а г и   д у м и: Александър Геров, Петър Динеков, Милко Ралчев, Йордан Бадев, Петко Росен, Георги.Цанев, Николай Дончев, Емил Манов, Илия Петров - рисунка, Иван Бурин, Тодор Харманджиев, Найден.Вълчев, Недялко Йорданов - снимка, Максим Наимович, Лиана Даскалова, Евтим Евтимов, Иван Николов и Андрей Германов - шарж, Светлозар Игов, Луко Захариев, Атанас Цанков

Студентски   п о е т и ч н о: Радой.Ралин, Йоана Буковска - първи афиш, Любен Зидаров, Йордан Вълчев, Климент Цачев - снимка, Пламен Цонев, Богомил Нонев, Елена Огнянова, Бойко.Ламбовски, Андрей Германов - шарж
 

Б и в а л и ц и от Ели

Бивалици във вестник "Стършел" - на гръба на корицата
1939 - френският ПЕН-клуб прави най-голямото представяне на културата на България в ХХ век
Парижкият роман на Лъчезар,    "Отличие за името и малко топлинка за кесията"
Елин Пелин кумува на Лъчезар,     Елин Пелин кръщава сина на Лъчезар
Писмо от Елин Пелин до Лъчезар
Пие ли Карем мътеница,   Писмо до Лъчезар от Морис Карем
Първи стих на Геров, "частник" със Змея и в "Славейче",  Македония в песни и усмивка
    "Музата"  от Руми,    "Белотата"  от Владко
Именен показалец

А н т о л о г и я

ЗЕМЯ ПОД СЛЪНЦЕ   ( Първа награда за поезия, 1939 г.)
Раздяла, Този залез..., Ти се връщаш..., Един до друг..., Сбогом..., На път, Канал Гранде, При рибарите, Симплонският тунел \
Париж под слънце   Вечер, Самота, Дъжд - ръкопис, Сняг, Версай, Студенина, Отблясъци, В Ардените, Лондон, В Хайд парк, Ламанш, Завръщане, Славянка, Лом, Война, У дома, Вяра, Среща, Няма вече, Родно село, Мир \
БЕЗШУМНИ ДНИ - 1930, Капка, На един приятел, При гроба на брат ми, Гост, Пречупен клон, Жажда, Любов, Раздяла, Щурец \
ПРОЛЕТ НА БУЛЕВАРДА - 1933, Отлив, На В., Вечер, Покой, Къща, Шега, Чук \
ХОРА ПО СТРЕХИТЕ -1934, Дзифт, Дете
ПРОБИВ - 1948, Любов \
МИГОВЕ И ВЕЧНОСТ - 1965, Славеят \
ВЛЮБЕНИ БУЛЕВАРДИ - 1993, Песен от шлепа \
Н е п е ч а т а н и   с т и х о в е, Цвете, Завещание \
З а   м а л к и т е, Хитруша, Гатанка, Лудориите на Бежко, Книжката на Дядо Мраз (въртележка), Малкият турист - ръкопис
П р е в о д и
Песен за Роланд, Никола Боало, Жан-Батист Молиер, \
Виктор Юго, Алфред дьо Мюсе, Артюр Рембо, Мадам дьо Ноай, \
Пол Елюар, Автограф от Елюар, Луи Арагон, Емил Верхарен, Морис Карем, Ален Боске, Ана Бландиана \