|
------------------------КЪМ НАЧАЛОТО------------------------ | ---------------------------СЛЕДВА------------------------- |
|
Радой ... Уважаеми приятели на Лъчезар Станчев и приятели на поезията му, без да го познавате, и всички почитатели, които сте дошли тази вечер, за да имаме този чудесен повод наново да се докоснем до неговата поезия и още едно потвърждение за истинското творчество. За истинската поезия, колкото повече време минава, независимо дали поетът навремето достатъчно е получил своите заслуги, независимо дали е имало време, когато е бил засенчван от конюнктурните облаци на временните шумни поети, независимо дали моментът, както казва Вапцаров, “сега не е за поезия”, точно тази вечер ни показва, че поезията е всякога необходима и още по-необходима. Истинските поети винаги, винаги ще намират ново място в сърцето на новите поколения и още повече ще се утвърждават. Лъчезар Станчев започна в едно време на пълно объркване в нашия културен живот, както го наричаше тогава Сирак Скитник, “време на униние - време на тъга”, точно след големите прояви на Яворов с голямото му сияние, точно след символистите, когато дадоха най-добрите си творби, но и след пораженията от войната, след кризите, когато почнаха въстанията и погромите, тогава тази образна буйна поезия на Гео Милев, тези имажинистични образи на Никола Фурнаджиев, на Багряна, нейния акмеистичен извечен порив като жена и нейните търсения. Точно тогава, скоро след погромите се яви тих, много чист, Лъчезар Станчев, един поет отправил любопитни очи към света и за явленията, и за тези предмети, които дотогава са така незабелязани, ние го виждаме как откликва. Неговата лирична душа как забелязва предмети и неща, които иначе ги нямаше дотогава в поезията. Ние виждаме как той заживява с поривите на смачканите хора, със социалните трепети на унижените и оскърбените и на всички несполучили нито в борбата, нито в живота и неосъществени |
||
създания, как той влиза и в революционната тема, и в социалната тема, и в природата, и във всичко, но с една своя лирична самостоятелност. Той не иска да бъде програмен, както бяха доста други поети. Той не иска да бъде поет роб само на една линия, роб на една школа. Той търси нещо друго, нещо ново и го намира тогава не в този откъснат литературен поетичен свят, а във въжделенията на най-крехката възраст, която тепърва трябва да обикне поезията. И ние виждаме как Лъчезар Станчев стана не учител, а вдъхновител на най-младото поколение поети, което по това време беше вече отчаяно от революционните лозунги или както вярно го формулира Вутимски “от естетиката на уличния позив”. Той потърси едно пантеистично детско виждане на света, той потърси красотата на природата и в животните, птиците, във всичко, което ни обикаля, в цялото богатство на света. Неговата душа откликваше и неговите стихотворения спечелваха младата аудитория. И това се потвърждава в по-късните изявления, които дадоха пред списание “Смяна” Валери Петров, Александър Геров и пред разказите на Вутимски, когато го запитвахме кой поет така те увлече за първи път, за да чуем, че “това беше Лъчезар Станчев”. Лъчезар Станчев в същото време, като учителски син, добре е познавал цялата поезия за деца от него време още от най-ранните ни поети за деца Васил Иванов Стоянов, от Чичо Стоян, от цялото това в своето болшинство с учителска професия писателско първоначално поколение детски автори, все пак твърде много свързани с учебната програма. Един вид това бяха като учебно-помощна литература тези неща, които се явиха в първата ни поезия. Лъчезар Станчев потърси нещо по-ново, по-модерно. Той видя, че нашият народ повече обича романчета, обича повече прозата, няма толкова интерес към поезията. Много си остават с поезията само до това, което са научили в училище. Затова по-късно заедно със своя брат Емил Коралов издаваха вестник “Весела дружина”. С този вестник, епохален за нашата младеж тогава, с приключенията на “Жари и морското момиче” и “Бежко-бързобежко”, с всичките тези образи, с които децата, едва навлезли в юношеството си, живееха. Той беше разбрал, че трябва да научим българското |
дете от малко да обича поезията не само от учебника, а вън от него. Тя да му стане като хоби и неслучайно виждаме какво силно влияние има това вестниче върху послешните поети, които се явиха в нашата поезия, чиито имена на първенците споменах. Това е също негова заслуга в детската литература, но знаем, че пък на детската литература критиката не є обръща достатъчно внимание. След Войната тази поезия беше превърната в програмна поезия, което още повече отдалечи децата. Виждаме Лъчезар Станчев как в тези времена, когато трябваше да запази поетическата си самостоятелност, започваше дапревежда. Той тогава създаде едни от най-хубавите преводи в нашата литература на модерните тогава поети, на сюрреалистите и отпечата един голям цикъл в списание “Изкуство”. Макар че у нас вече беше почнал да се налага социалистическият реализъм, тези образци показаха, че от Франция да се явяват такива неща, това не е случайно. И тези поети, които смятаха, че самостоятелността е по-важно нещо от другите изисквания на тогавашното време, действително се влияеха от тези преводи - на Пол Елюар, на Луи Арагон и от всички поети най-въздействащи през този период. Сега, когато човек слуша стихотворения на Лъчезар Станчев, вижда пушкиновска чистота в тях и намира тънко вглеждане в незабележимите неща. Виждат се човешките чувства - любовните например в онова стихотворение под дъжда, който вали, и мечтата да бъдат трима и детето да им посочва пътя. Има едно подобно от Рихард Демел - класик немски и модерен автор, но на Лъчезар Станчев е далеч-далеч по-хубаво. Обаче в това време се търсят в поезията други ценности - грубите политически канони на времето дали са застъпени. Вярно, неговото появяване беше посрещнато с първа награда от писателския съюз далеч-далеч преди тези времена, когато поезията служеше на цели политически. После идва и цикълът “Париж под слънце” и книгата “Земя под слънце”. Лъчезар Станчев успя да създаде неща, които бъдещето ще открива още, защото човек преживява различни периоди, стига и до разочарования, и до подеми, а виждаме как поетът е виждал и |
|
бъдещето, очаквайки го с едно братство между народите с не интернационалистичен, а космополитичен порив на обич към хората, където могат и с китайци да се съберат и черните, и белите ръце. Изобщо това е един поет, който е успявал неусетно да насади в нас преживявания, различни виждания и образи, които, без да подозираме, заговорим ли за него, почват да възкръсват. Както тези неща възкръсват и той ще възкръсва за вбъдеще, тепърва ще възкръсва и той като поета Атанас Далчев, с когото те бяха много близки задушевни приятели, както и семействата им. Лъчезар Станчев влиза в нашата поезия с тази линия на поет хуманист, на поет, който издига българската душевност, защото тези стихотворения след време ще бъдат разбрани и от другите народи. И неговото име ще възкръсне, както името на Далчев, когото първо оцениха в чужбина и след това у нас. Лъчезар Станчев се отличава с тази своя чистота, с тази своя общителност с хората, с усета да се открива талантливото. Колко автори привлече той в своето списание “Славейче”, колко художници, за които може да разкаже Любен Зидаров. И действително пак трябва да кажем, наша вина на съвременниците е, наша вина и на критиката е, че ние още не сме показали какъв ярък талант е той, какъв слънчев талант. Талант, който и в най-дребното нещо у човека ще намери трайното звучение. Поклон пред голямата поезия на Лъчезар Станчев, пред неговото силно преводаческо дело и пред детските му стихотворения, които и нашите праправнуци ще продължават да четат. (Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 97 г.) |
Любен |
|
запознаване, аз имам предвид и един друг спомен. Като дете в Габрово идва Дора Габе, там живях аз. Пак съм бил дете. И една седмица, преди да дойде Дора Габе, целият град наелектризиран и цяла седмица, след като тя си замина, възбуждението продължава. Децата ходеха да я пипат, да видят дали и тя е човек като другите. До такава степен е впечатляващ и интригуващ непосредственият досег. Сега аз ще допълня, че точно това второ запознанство с Лъчезар Станчев стана доста по-късно между мен и него. Човекът, който дълго време и си носил в себе си като философия, като възглед, като творчество, като талант, като нещо, което те е омагьосало, изведнъж му стискаш ръката и се вижда, че и той като тебе, може и да е по-нисък, може и по-дебел, и по-слаб, но във всички случаи носи всички качества и недостатъци, които носиш и ти. Тогава той беше, ако не се лъжа, може и да ми изневери паметта, беше главен редактор на “Дружинка” или на “Чавдарче”, но беше привлякъл също неординерен художник, Георги Атанасов, художника на “Неродена мома” и “Незнаен юнак”, който не беше до такава степен обсебил пазара, както беше обсебен от някои други пазарни хора. Георги Атанасов ме покани за сътрудник, а аз току-що бях завършил академия. Тогава влязох в досег с Лъчезар Станчев. Това беше второто ми запознаване с него. Второто подлудяване след “Весела дружина” се случи, когато той стана редактор на списание “Славейче”. Това стана при доста необичайни обстоятелства . В летовището на писателите, с голи кореми двамата водим разговор и аз му казвам: “Защо не вземем да издадем едно издание за по-малки деца, да се измъкнем малко от тая опека идеологическа, да вземем да престанем да занимаваме децата с Павлик Морозов и Червената армия, и Матросов и да преминем към една чисто детска литература?” Лъчезар се позамисли малко и колкото и да е учудващо и необичайно, само след десет дни ми звъни и казва: “Ако си готов за това, което разговаряхме на летовището, може да направим нещо. Аз вече съм привлякъл още двама редактори, Атанас Душков и Пламен Цонев. Съгласен ли си да почваме? Ако си съгласен, прави главата на списанието, прави корицата, обаче гледай да е по-шарена, да можем да вземем акъла на децата още от първия брой.” Списанието наистина направи голям бум, ето тука е Пламен | Цонев, ще потвърди. Когато го напечатахме в двайсет хиляди тираж, само първия месец трябваше да се допечати до сто хиляди. Децата наистина пощуряха. Невена Стефанова ми казва: “С това ваше “Славейче” подлудихте децата.” Подлудихме, но това се дължеше на енергията и на опита на Лъчезар Станчев, който си разбираше от работата. Как я разбираше. Първо той привлече де що детски писатели имаше, които имаха талант и стойност за нашата литература. Списанието прекрачи, сложи и една вложка вестниче в тези трудни печатарски условия тогава. Не спря Лъчезар и до там, а направи контакт с един детски театър, който да се нарече “Славейче”. След това появиха се играчки “Славейче”, пък даже и се появи шоколад “Славейче” най-накрая, който разшири влиянието и авторитета, което прекрачи границите на едно литературно издание. Нещо повече, благодарение на него списанието влезе в контакт с “Матержидоушка” в Прага, “Фрьолих зайд унд зинген” в Берлин, “Пиф” в Париж и не знам си колко други списания, които направиха такъв обмен, който превърна списанието в един наистина жив детски орган. Впоследствие, след като осем-девет години бяхме работили заедно, пътищата ни се разделиха с Лъчезар Станчев. Всеки пое своята посока, виждахме се често, но аз си го носех пак в себе си като един изключителен човек - приятел, въпреки разликата във възрастта ни и затова с удоволствие оформих последната стихосбирка на Лъчезар Станчев “Влюбени булеварди”, за която моят стар приятел Радой Ралин от младежките години беше направил подбора. Благодаря и на Радой за хубавото слово, което той произнесе, за да обрисува Лъчезар Станчев какво представлява за нашата литература и да си спомним за неговото голямо дело, колко е значимо и колко е свято. (Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.) |
|
Йордан ... В детството на цялото мое, наше поколение той беше веселият, големият, славният “Чичко писател”: обширните страници на в. “Весела дружина” ни вълнуваха и незабравимо ще остане магическото “следете продължението в сряда, в следващия брой!” А този “чичко” е бил тогава едва 25-26-годишен - той наравно с първата учителка ще ме следва в най-нежните детски спомени. Пристъпвайки за гимназията, имах втората си среща - през 1939 година той получи първа награда за поезия за стиховете “Земя под слънце”, но дойде заедно с това и награда, от наградния фонд на името на проф. Иван Шишманов - за цикъла “Париж под слънце”. Съдбата направи така, че изневиделица, с помощта на друг писател, Христо Радевски, попаднах под началството на Лъчезар Станчев - още при първия брой от списание “Славейче”. Той беше чудесен главен редактор, чудесен началник. Направи велико, световно списание. Следяхме всичко - от английското “Джак енд Джил” през френското “Пиф”, през списанията на соцстраните, чак до венецуелските и аржентинските детски списания - всички те бяха комикси. “Славейче” беше високохудожествено, в него намериха развитието си големи художници, те винаги печелиха първите награди на биеналетата в Италия или Франция. Лъчезар Станчев бе за художниците най-благосклонният меценат, спомоществовател. С всичко и винаги Лъчезар Станчев се справяше с тиха мирна заповед, знаеше как да обърне и насочи вниманието, имаше голям опит и аристократичен такт. Беше отдаден на работа, труд, дейност, творчески вълнения. Беше главен редактор на “Славейче” от 1956 до 1967 година. В тези 11 години бе вечно нащрек, на пост - кога ще излезе новият брой, какво става с вестничето “Весело Славейче”, ами как върви “Библиотека Славейче” и ... и в същото време издаде |
22 книги стихове и проза. Неуморим, бурен дух, беше еднакво и писател, и общественик, началник и колега, съветник и приятел. Имаше смелостта да рискува, за да спаси някого, и не търсеше благодарност, поклони, отплата... (Из в. Литературен форум, бр.12, 25. III. 1992 г.) ... До есента на 1957 г. къщата ми в Княжево все си беше недоправена. Къща-виран, как се отглеждат деца и как да те търпи съпругата, от мене є дойде до гуша. В тая есен мои близки отишли при Христо Радевски - главен секретар на Съюза на писателите - и измолили да ме назначи някъде, защото загивам из тия пътища и безпътици. Той помолил Лъчезар Станчев да ме вреди някъде в току-що основаното списание “Славейче”. И Лъчезар Станчев ме назначи администратор. Не знаех за интервенцията на моите близки - получих писмо от Лъчезар Станчев, явих се и работата стана... Следователят не прави много грешки, пише си правилно и грамотно. След това той ми даде да подпиша призовката за ареста. Гледам - не пише датата на действителния арест, а точно днешната дата. Не възразих. Отпосле ще разбера, че копие от призовката са изпратили в “Славейче” и Асен Кацарски ме водил на работа и предходните два месеца. Ех, големи кярове са тия мои арести! Отпосле ще науча, че милият Лъчезар Станчев е ходил в ЦК за помощ, но са му свили сърмите да не прави ходатайство, за да не пострада и той... Скрих имената и адресите на много приятели, а изтъкнах Атанас Далчев, Александър Муратов, Радой Ралин и др. п. - за тях няма опасност. Разпитвали са само Далчев - отпосле ще ми каже, че са го държали три часа на една пейка преди разпита и той после казал, че от мене конспиратор не става и че съм весел човек... (Из “С досието напред”, изд. БП, София, 1993.) |
|
Пламен |
||
очите на някои известни литературни другари. И атаките под една или друга форма не закъсняха, за да отровят живота ни. Тук и оттук нататък ще се говори много за творческата дейност на големия лирик и приказник Лъчезар Станчев. Но аз искам да изтъкна неговото голямо човешко сърце. Сърце, обзето наистина от любов към децата и чрез тях към всички хора. Той притежаваше едно духовно благородство, каквото рядко се срещаше в онова жестоко време или по-скоро съществуваше у малцина. Всеотдаен, винаги готов да откликне и да помогне, чувствителен към проблемите, болките и вълненията на хората, той не се щадеше в стремежа си да бъде там, където е необходим във всяко отношение, и морално, и материално. Всичко вършеше просто с една вродена детска чувствителност и заедно с това не отстъпваше и воюваше за всичко докрай. И това негово поведение, тази отзивчивост и коректност идеха отвътре не само защото беше френски възпитаник. Кипящ от енергия, той просто бе роден не за онова закостеняло време. В нашето време на коренни преобразования можем да намерим в негово лице своя предшественик и предвестител. Има какво да се поучим от него дори на толерантност и благородство на духа във всяко едно поприще и във всяка една сфера на действие. И в материалните дела, и в икономиката и политиката е насъщно необходимо чисто лице и честно сърце. И днес в жестоките кризисни дни, които преживяваме, триж по-повече. В онова време действаха други закони. И действаха с всякакви средства, позволени и непозволени, и най-вече иззад гърба. Затова съществуваха очи и уши. Спомнете си убийствената сатира на непримиримия Радой Ралин, и то в същите тия немилосърдни времена. Онези кратки десетина стиха, в които бяха кондензирани тъмните сили и методите на инквизиторите: От всеки клон - микрофон. |
Забележете и “във всеки биберон микрофон”. Онези, синовете на мрака, искаха да знаят всичко и навсякъде. Какво става и какво се говори и надничаха дори в сферите на детската литература. Търсеха, виждаха и намираха навсякъде врагове. Водещият класово-партиен подход трябваше да укрепва диктатурата на пролетариата. И затова те под път и над път намираха доброжелатели и усърдни поддръжници на властта. Наричаха ги информатори, а народът има само едно наименование за тях - доносник - издайник. На такива Левски удрял шамар, казвайки им “върви ме издай”. Един такъв издайник за нещастие попадна в нашата редакция. Няма да му кажа името все пак има деца, да не се срамуват от него. В тяхно име ще премълча или както казва поетът: И чието име не ще спомена
|
|
Какво сме работили, как сме го работили, какво сме писали, как сме го писали, какво сме казвали и как сме го казвали? Тогава узнах, че и акцентът бил от изключителна важност, също като при актьорството, но нали ние бяхме писатели. И сега виждам зачервеното лице на изумения Лъчезар Станчев, опитвайки се да брани и списанието, и мен... (Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.) Лъчезар Станчев е много по-значителна фигура в нашата литература от това, което досега е очертано. Вярно, че той направи много в областта на детската литература, в изданията за деца, но той е автор на стихове, на много добри стихове в нашата поезия и поне нашето поколение го познаваше много добре, преди той да се хвърли в детската литература. Градската тема или социалната тема беше развита у Лъчезар Станчев и под влияние на френската поезия може би, но не подражателно. Това, което във френската поезия след разгрома на фашизма се появи - Превер, Жорж Брасенс, - в известен смисъл Лъчезар написа на същите теми, с не по-малка поетична сила далеч-далеч преди тях. Неговото присъствие във Франция в едно трудно време, в навечерието на войната, се изразява в едно активно участие на нашата емиграция за популяризиране на България. Това е отбелязано в нашия печат на времето, ех, забравено, както и поезията на Лъчезар. Мисля, че към това трябва да се върнем. У него имаше една изострена социална чувствителност, една доброта и еднатрадиция, наследена от семейството, споделяна и от брат му Емил Коралов. Те търсеха да разберат времето, в което живеят. Какво представлява фашизмът, какви поражения нанесе, преди да дойдат други явления, не особено приятни в нашия живот. |
Лъчезар Станчев взимаше живо участие в работата на ПЕН-клуба и извърши огромна, много полезна работа. Ние наистина почнахме да забравяме добрите поети, просто ги забравихме, просто не ни трябват. А те трябват в една национална литература поради обстоятелството, че носят у себе си една душевност, една красота, един хуманизъм... (Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, Бях записвала разговори и срещи с писатели. Борис Делчев ме уверяваше, че един ден тези разговори ще бъдат свидетелство за времето, в което живеем, характеристика на хората, с които разговарям. След смъртта на Емил Коралов се заех да направя една споменна книга. Решихме с децата на Коралов, Любомир и Емилия, че на всяка цена тази книга трябва да излезе под редакцията на Лъчезар Станчев. Отидохме при него, срещнахме се, приказвахме, припомняхме си, кой би могъл да напише за Емил Коралов, който да допълни някои пропуснати моменти в предадените спомени. Оставих ръкописа на проектираната книга на Станчев. След това се видяхме с него и му казах, че съм получила още два ръкописа по 40 страници и авторите много словоохотливо разказват за целия род Станчев, как е било, що е било, тоя чул, тоя преразказал, оня казал... И Лъчезар Станчев ми каза: “Елена, само автентичния спомен, а преразказите какво са чули от други хора, нека да си пишат в собствените си биографии...” (Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.) |
|
Бойко ...Аз познавах Лъчезар Станчев слабо. Но за да бъда тук тази вечер се дължи пак на това, че този спомен ми е важен и ще го споделя с вас. Той е свързан с работа, с работа върху един том с поезия “Избрани стихотворения” от Виктор Юго. Аз бях един от преводачите на този том. Бях съвсем още млад. Покани ме Лъчезар Станчев да преведа определен брой стихове. Ще си призная, че аз не го познавах, имах други кумири в поезията. Така, бях чувал за него, истина е, че покрай това име не се шумеше. Той не беше нито от литературните началници, нито от най-провокиращите внимание наши писатели. И подходих към тази си работа с известна доза самонадеяност, тоест знаейки френски, аз реших, че ще се справя лесно. Аз наистина се справих, но не лесно. Трябва да кажа, че Лъчезар Станчев ме научи на това що е цезура, въпреки че аз теоретично бях учил що е цезура, как се слага в стиха. За това как се римува и кои гласни най си подхождат. Затова че “е” и “и” е добре, когато завършват на женска и мъжка рима, но “о” и “и” не върви толкова. И аз се изпълних в процеса на нашата работа сголямо уважение към Лъчезар Станчев и към този му висок професионализъм в работата към словото, който съм срещал у малцина български писатели. А още се изпълних и с уважение за неговото добре развито чувство за такт, защото той много внимателно и в същотовреме настойчиво се стремеше този продукт да бъде висококачествен. Ако всички в България му приличаха, ние нямаше да сме на това дередже, ако му приличаха и политиците, ако му приличаха и другите в своята работа. (Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.) |
||
АНТОЛОГИЯ |
ЗЕМЯ ПОД СЛЪНЦЕ - 1939 ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист, Светлините на града пред нас Топла пръст, трева уханна, мека |
|
ТИ СЕ ВРЪЩАШ, малко слаб и блед, Не намери ли и там в човека Спряхме се на тротоара.
|
ЕДИН ДО ДРУГ на мокрото поле, О, не плачи! Ти се разделяш с мен, О, не плачи, а дай ми влажни устни - |
|
СБОГОМ, родна пръст, поле, дървета! Какво направих аз до днес? Дъждът вали, вали, обгръща всичко. |
На път КАНАЛ ГРАНДЕ Ситен дъжд над Венеция пада. Тази есенна вечер, със сито, Откроена встрани, в полумрака, Но дали затова, че е есен, Тая приказна стара Венеция
|
|
И раздвижил водите, моторът Но отмине моторът, и ето, В тая хубост и аз се загубвам, Светъл дъжд над Венеция пада. |
ПРИ РИБАРИТЕ Из улиците стари, криви, тесни От моста стар - Риалто, не далече С тях ядох дребна риба пресолена Аз вгледах се в коравите ръце, живеят тука простите рибари, |
|
Рибарят е рибар навред в света. И потъмняха блясъците ярки, |
СИМПЛОНСКИЯТ ТУНЕЛ Няма край тоя бяг под земята. О, Симплонски тунел, с тежък мрак Няма вече под родни лазури Сякаш вече сме вън от света, С трепет вземам от дрехата стара
|
|
Колко малко ни трябва в света за утеха дори под земята - от любима девойка цветя и надежда, че тя ще те чака, и забравяш тунела и мрака, и квадратната нощ зад стъклата. |
||
На любимия ми
|
ВЕЧЕР Срещни ме с блясък разжарен, Ти дълго бе за мен мечта, О, тая пъстра светлина И ето спрях на Етоал |
|
САМОТА Пред входа на метро Клюни Във Люксембургската градина В музея неподвижност свята. А ето тук във Нотър Дам, Тече Париж край Етоал. |
Пак връщам се на Сен Мишел, Да спра, да тръгна, да крещя, В хотел Суфло се връщам сам Огромен град, пред теб немея
|
|
СНЯГ Тази вечер - каква изненада - През огромния град ще премина, Това бяло писмо ми донесе Във градинката Монж в сняг изсечен |
||
ВЕРСАЙ Богините и днеска тук са млади. Оплетено е в слънце тука всичко. Върви народ под тая есен зряла, ти залез тих на отшумяла слава... През теб сега, към друг живот безкрай, безсмъртният и млад народ минава. |
СТУДЕНИНА Дошла от тъмен и далечен свят, Защо със таз славянска кръв в сърце горчива, но и сладка свобода. Колите бликат, идат и отлитат, огрели всяка капка на дъжда. |
|
Отблясъци В АРДЕНИТЕ 1.
Ний все летим, летим нагоре,
|
Понякога от нас по-ниско Земя под слънце, непозната,
|
|
ЛОНДОН Във тоя светъл ден пред Възкресение, Привидна хубост на земята! Как може да се пее без крака? А Лондон глух лети край тротоара, |
В ХАЙД ПАРК Спокойствие и тука няма вече. Във Хайд парк като мравки насъбрани Във въздуха моторен шум ехти. Дали за теб, народ, не е по-лесно |
|
ЛАМАНШ На Ели
Изправена на борда, неподвижна, Край теб море раздвижено и черно. В променливия изглед на водите В самотната си жажда ти приличаш
|
Дали ще мога скоро в своя път Вода, вълни, движение безкрай, |
|
Завръщане СЛАВЯНКА На слънчевия гръб на парахода Текат води, люлеят ни, преливат Днес погледите се разделят бавно, Една ръка доверчива ми стига Аз може би не ще те видя вече, |
ЛОМ Пристанището зее тъмно, старо. Не те целувам, светла родна пръст, над бедност и над мрак да се изправиш гордо като носач свалил товар от гръб. Със две ръце свободни, млади, жадни из улиците мръсни крача бодро. |
|
Война У ДОМА Колко близко ми е всичко тук, Иначе листата тук шумят, Със усмивка кротка ти дойде. Среща със безбройните неща, Тръгваме сега един до друг,
|
Зная, зная: всичкият ми плам, Днес сърцето ми е у дома Вярвам: в слънце ще блести светът,
|
|
ВЯРА Ний раснахме с надежда Далечен бой буботи, Лесът листа последни Че всяко ново утро О, може би наскоро |
Пак с кръв ли ще чертаем Стар свят ли в кърви гине, Аз вярвам, вярвам още И ако доживея
---------------------------СЛЕДВА------------------------- |